Джон Сол - Дом за разплата

Кейт кимна.

Сара се отпусна върху възглавниците и прикова очи в тавана.

— Ще ти намерим хубав дом — разправяше Кейт. — В добро семейство.

Сара само пое два пъти дълбоко дъх и обърса бузи с книжната салфетка:

— Нали ще е близо до татко?

— Гарантирано — потвърди Кейт, при все че засега нямаше предвид нито едно семейство, камо ли пък подходящо, готово да приеме Сара. — Ще направя всичко възможно да ти уредя семейство в Уоруик, където изпращат баща ти. Така поне ще можеш да му ходиш на свиждания. — Сара нищо не каза и Кейт се накани да си върви. — Всичко ще се оправи, Сара. Повярвай ми.

И тъй като момичето не престана да мълчи, Кейт извади от чантичката си една визитка, написа отгоре ѝ и своя домашен номер и я остави на нощното шкафче.

— Ще те навестявам често — обеща. — И ще ти намеря най-доброто възможно място. Ти само имай грижата да се оправиш, че да те изпишат, окей? — И без да се замисли, Кейт се приведе и целуна Сара по челото, после грабна куфарчето си и се запъти към вратата.

— Благодаря — каза неочаквано Сара, секунда преди Кейт да затвори вратата след себе си.

Кейт се извърна, усмихна ѝ се, но още по коридора, на път към следващата си задача, си даде сметка, че бе оставила в стаята на Сара Крейн не само визитната си картичка.

А и малка частица от сърцето си.

Сивата фасада на щатския затвор „Лейксайд“ в Уоруик придаваше допълнителна студенина на късното есенно утро, та още с влизането ѝ подир Кейт Уилямс през вратичката, която свързваше паркинга със самия затвор, Сара Крейн усети как потръпна от лоши предчувствия. Как могат да държат баща ми тук? Хвана се за Кейт не само за душевна подкрепа, а и да укрепи болезнената походка, останала ѝ вследствие на операциите на хълбока и крака. Ще трябва да свикваш, момиче, каза си на ум. Това ще ти е за цял живот… завинаги… така че нямаш друг избор.

Кейт сякаш разчете мислите на Сара, забави леко крачка, стисна ръката ѝ и ѝ се усмихна насърчително.

Някакъв униформен им направи знак да минат през металния детектор, после Кейт ги вписа в книгата за посетители, сложи чантичката си върху конвейера и мина внимателно през рамката. При нов знак от служителя Сара пристъпи напред, сложи раницата си върху конвейера, после прекуцука през рамката, която моментално изпищя силно.

Хълбокът ѝ! Изобщо не ѝ беше минало през ум, преди да пристъпи през детектора. Понечи да обясни, но Кейт Уилямс вече беше грабнала чантичката си от конвейера и я отваряше.

— Има метални плаки в хълбока и крака си — каза и подаде лекарското свидетелство на най-близкия пазач, който ѝ го върна, след като го фотокопира.

— Трябваше да се сетя предварително да ви го дам — рече Кейт и пъхна документа в раницата на минаващата през детектора Сара, която се спря друг служител да я сканира с ръчния си детектор. — Мога да ви направя колкото копия си поискате, но ми се струва, че ще е най-добре да задържите това за постоянно, като знам как всички вече подлежат на сканиране.

— Окей — каза пазачът с ръчния скенер. — Продължавайте.

Сара пак нарами раницата и влезе подир Кейт в нещо с вид на занемарен училищен стол.

Около дузина кръгли маси с по четири и повече пластмасови столове край всяка, седяха дузина мъже. Сара облиза притеснено долната си устна и с разтуптяно сърце взе да оглежда лицата им, да търсиш баща си.

В ъгъла се изправи висок слаб мъж и им помаха неуверено с ръка, макар на Сара да ѝ се стори, че всъщност маха другиму. Чак тогава осъзна, че това е баща ѝ, но той така се беше променил, че едва го позна.

Главата му бе гола, остригана нула номер.

И беше страшно отслабнал, откакто за последно го беше видяла.

И лицето му бе по-бледо и по-изпито.

— Т-т-татко? — заекна. Но като чу гласа ѝ, погледът на бащата буквално грейна и тя се втурна към него, без да обръща внимание на болката в хълбока и крака.

Ед Крейн я сграби и я вдигна нависоко в мечешка прегръдка и за пръв път от няколко месеца Сара изведнъж се почувства сигурна.

Сигурна. Спокойна. В безопасност.

И обичана.

— Физическите контакти са забранени — напомни ѝ някакъв надзирател, при което краткият ѝ миг на сигурност рухна пред ужасната реалност на онова, което се беше случило.

— Извинявай — прошепна баща ѝ и я пусна внимателно на пода. Задържа я да запази равновесие, после я отведе до един от столовете и седна до нея толкова близо, че пръстите им почти се докосваха, но не съвсем, за да не предизвикат нова забележка от охраната.