Джон Сол - Дом за разплата

Гласът на Кейт Уилямс прекъсна спомена на Сара за посивялото, хлътнало лице на баща ѝ и тя проследи показалеца на патронажната служителка. „Патронажна служителка“ повтори си на ум.

Това пък що за израз е? Звучи ѝ толкова… толкова… И тя самата не знаеше какво точно. Като да ставаше дума не за истински човек, а само за някакви там книжа в папка. Какво им пречи да викат на Кейт „съветничка“ или нещо от тоя род? Не че има някакво значение, тъй като само след минути Кейт ще я остави в дома на семейство Гарви и кой знае кога пак ще се видят.

Ако не беше…

Ако не беше какво?

Крайно време беше да престане да използва този израз. Колко пъти беше прибягвала към него през последните два месеца? Сто? Хиляда?

Ако не беше умряла майка ѝ… ако баща ѝ си беше останал у дома онази вечер… ако не беше излязла самата тя същата вечер. Но това си оставаха единствено предположения, а тя бе длъжна да се съобразява единствено с онова, което беше станало, а не с другото, което, ако не беше… И пак си спомни как майка ѝ често повтаряше: „Колкото и да си мечтаеш, нищо не се сбъдва.“ Или: „Съобразявай се с онова, което е, а не с това, какво би трябвало да бъде.“

Колко права е била , рече си Сара. Точно така и ще постъпя.

Чак сега погледна през стъклото и установи, че са напуснали тясното шосе, което лъкатуши между фермите от затвора до Уоруик, и са навлезли в самото градче.

Училището, което Кейт ѝ сочеше, имаше вид на поне стогодишно, но беше боядисано наскоро в бяло с черни первази като повечето околни къщи.

Беше голяма сграда с обширно игрище в съседство и тенис корт зад паркинга. Насред предната ливада стърчеше пилон за знамето, а на минаване видяха как група момчета в екипи за американски футбол тичат по пистата, а мажоретките тренират на затревения терен.

— Разправят, че тази година имали много добър отбор — каза Кейт, като видя накъде гледа Сара.

— Баща ми е играл футбол — рече момичето и мигновено съжали.

— Всяка седмица ще можеш да го виждаш — напомни ѝ Кейт. Свърна наляво и след две преки Сара имаше чувството, че са се озовали на филмова снимачна площадка.

В центъра на градчето Уоруик се намираше площадът, а в средата на площада — белведер, какъвто Сара беше виждала десетки пъти на кино, но нито веднъж — на живо. На отсрещната страна на площада, пред старовремска островърха колиба от дървени трупи, се извисяваше в свръхестествена големина бронзовата статуя на мъж със стара пушка кремъклийка.

— А този е Джеремая Бигълоу пред първата къща в Уоруик, построена през 1654 г. Сега в нея има музей.

— Много е сладка — рече Сара и заразглежда магазинчетата от двете страни на улицата. Не видя нито една табела на „Севън-Илевън“, „МиниМарт“ или някоя друга от вездесъщите търговски вериги. Само на излизане от площада зърна старата библиотека „Карнеги“ 3 3 Между 1883 и 1929 г. в света са построени над 2500 обществени и университетски библиотеки с дарения от бизнесмена и филантроп Андрю Карнеги. до пощата с половин дузина паркирани пред нея ѝ на верев автомобили.

— За пръв път виждам такова нещо — отбеляза Сара с настроение, което като че се бе повдигнало от срещата с това кокетно градче, излязло сякаш от учебника по история. — Гледай! — посочи двете легнали пред кафенето кучета, чакащи търпеливо господарите си. — Тук дори не си връзват кучетата!

Минаха покрай голям парк с пътека за джогинг между кленовете, после Кейт пак сви наляво и подмина голяма черква със сложни стъклописи и скромна табела, обявяваща я за „Божа мисия“. Оттам Кейт свърна надясно по улица с дървета от двете ѝ страни и накрая спря пред скромна двуетажна тухлена къща.

— Пристигнахме — каза. — „Куейл Рън“ 27.

Всичките притеснения, които се бяха отцедили полека по време на пътешествието, изведнъж пак образуваха топка в стомаха на Сара.

— Нали запомни имената им? — попита Кейт.

— Гарви — напъна се да се съсредоточи Сара. — Анджи е майката, а децата са Тифани и Мич.

— Не. Мич е бащата. А децата са Тифани и Зак.

— А, да. Зак беше. — Сара направи опит да поеме дълбоко въздух, но не можа… Имаше чувството, че около гърдите я стяга железен обръч. Но нямаше избор: налагаше се да слезе от колата и да се изправи лице в лице с онова, което я чакаше.

Докато Кейт вадеше куфара ѝ от багажника, Сара затърси за енти път думите, с които да формулира въпроса, който от седмици се канеше да постави пред Кейт. Но колчем го зададеше на ум, идеята ѝ се струваше крайно глупава. Как така ще се изтъпани пред нея и ще попита: „А не може ли просто да живея при теб?“ Съвсем прост въпрос всъщност, а и Кейт вероятно го чува от поне дузина деца всеки ден.