Джон Сол - Дом за разплата

Но пък, от друга страна, Кейт ѝ беше показала, че никак не ѝ е безразлична: посещаваше Сара в болницата много по-често, отколкото беше необходимо, повечето пъти ей така, без никакъв сериозен повод. Да не говорим колко дребни нещица ѝ беше донесла, че да изкара по-леко рехабилитацията. Нима правеше същото и за онази дузина деца? Не че Сара държеше да знае отговора точно на този въпрос — освен всичко друго, вече беше обременила достатъчно Кейт с присъствието си.

Отвори вратата, но като се опита да стъпи с десния крак на тротоара, нищо не се получи; от всичкото онова ходене из затвора ѝ се беше схванал не само кракът, но и хълбокът.

Хвана десния си крак с две ръце, изнесе го навън и го положи на земята, после с помощта на Кейт се изправи на нозе. След секунда вече стоеше нестабилно на тротоара със силни болки в хълбока.

— Искаш ли си патериците? — попита разтревожено Кейт.

Сара погледна през задното стъкло двата метални пръта, които вече мразеше от вдън душа, и завъртя глава:

— Не. Приключих с тях.

Кейт като че искаше да ѝ възрази, но премисли.

— Слушай, нека ги оставя у Анджи Гарви само за всеки случай. Окей?

На Сара не ѝ беше до спорове, а освен това си даваше сметка, че Кейт всъщност е права да настоява да остави патериците, та закуцука бавно по предната алея. Но още докато Кейт натискаше бутона на звънеца, Сара усети как косъмчетата на тила ѝ изведнъж настръхнаха и цялото ѝ тяло потръпна.

Някой я наблюдаваше.

— Добре ли си? — попита я Кейт.

Сара кимна, но несъмненото усещане, че някой я наблюдава, ставаше все по-силно, и тя огледа редиците от къщи от двете страни на улицата.

Никого не видя.

Обаче чувството си оставаше. Хвана се, за да не залитне, за парапета от ковано желязо на предната веранда и се обърна.

На отсрещния тротоар стоеше втренчено право в нея момче с яке с качулка и раница, но така и не успя да му види лицето, понеже то моментално сведе глава и бързо се отправи към ъгъла.

— Охо, вече ни и заглеждат, а? — подсмихна се Кейт, която успя само да види как момчето сви зад ъгъла.

Додето Сара успее да ѝ отвърне, вратата се отвори и в рамката ѝ се появи висока русолява жена по дънкова пола и широк пуловер.

— Здравей — отри тя притеснено ръце в престилката около кръста си. — Предполагам, че ти си Сара.

— Да, госпожо — отговори Сара.

— Ами, заповядай. Влез. — И задържа ветроустойчивата врата. — Казвам се Анджи Гарви.

Сара се препъна с десния крак в прага, та се наложи Кейт да я задържи да не падне.

Искрицата надежда, която бе разпалил у Сара видът на малкото върмонтско селище, взе да гасне още с първите ѝ впечатления от всекидневната на семейство Гарви. Вярно, стори ѝ се дори малко по-просторна от тяхната всекидневна във фермата, но усещането, което създаваше, бе коренно различно. Никакви картини по стените, протрити мебели, силно лекьосан мокет. У дома беше пълно с книги и списания, а тук книгите оформяха само една нищожна купчинка, която заместваше липсващия крак на дивана.

Затова пък единият от ъглите беше зает изцяло от огромен телевизор и всички мебели бяха ориентирани спрямо него.

Нищо — нищичко — не ѝ напомняше обстановката, в която беше израсла. Сара усети как тънката стена от кураж, която бе започнала да си изгражда от сутринта, се срутваше пред залялата я вълна от носталгия. Но тъкмо когато взе да губи битката с намерението си да не плаче, от кухнята долетя кафяво на бели петна кокер шпаньолче и така скочи отгоре ѝ, че насмалко да я събори.

— Пепър! Престани! — скара му се Анджи и моментално вдигна кученцето от пода. — Не бива да скачаш така по хората, особено пък по нашата Сара.

Кейт се пресегна да задържи момичето, но тя пристъпи напред и протегна ръце:

— Може ли да го гушна?

Анджи се поколеба за миг, после ѝ подаде дърпащото се от обятията ѝ пале. Сара остави Пепър да я оближе подробно по лицето и забеляза, че Кейт се смее въпреки неодобрителната физиономия на Анджи Гарви.

— Хареса си те — отбеляза Кейт.

— Де да го знаеш къде си е завирал езика досега — възрази Анджи. — По-добре го пусни.

Сара обаче не изпускаше топлото кутре от прегръдките си. Ако ще може всеки ден да гушка Пепър, току-виж изтраяла някак си четирите години в тази къща.

Евентуално.

Тишина.

Тишина, каквато Ник Дънигън почти не си спомняше да е изживявал.

Гласовете в главата му бяха замлъкнали до един, а Ник усети точно кога стана: в мига, в който видя за пръв път силно накуцващото момиче да слиза от колата и бавно да минава по алеята на Гарви.