Джон Сол - Дом за разплата

— Сега е много по-добре, нали? — изгледа я Анджи многозначително. — Ако ще правиш нещо, прави го като хората. — После се извърна към Тифани, която се беше свила на кравай в креслото и гледаше телевизора. — Готови сме за вечеря. Ходи да викнеш брат ти и баща ти.

Тифани скочи, изтича до долния край на стълбите и се провикна:

— Татко! Зак! Хайде на вечеря!

Сара отстъпи несигурно една крачка, чудейки се на кое място ще я сложат да седне, а в това време Анджи забърса отгоре с длан пиперницата.

След няколко секунди по стълбите слезе тийнейджър по тениска и дънки, малко по-голям на възраст от Тифани, но със същите тъмни очи.

— Сара, запознай се с приемния ти брат Зак — каза Анджи.

— Здрасти — рече Зак и почти не я погледна, преди да дръпне стола си и да седне.

— Здрасти — отвърна Сара с много по-слаб глас, отколкото ѝ се щеше. После се прокашля.

След още няколко секунди на челото на масата седна Мич Гарви, а Тифани се настани до брат си.

Сара дръпна назад останалия свободен стол и тъкмо се канеше да седне, когато Анджи разпореди:

— Можеш да започнеш да сервираш, Сара.

Сара се смрази за миг и едва тогава осъзна, че на трапезата няма никаква храна. Отправи се с възможно най-бърза крачка към кухнята, върна се с купа картофено пюре и друга със зелен фасул, сложи ги на масата и зачака някакъв знак на одобрение от страна на Анджи.

Но след като майката нищо не каза, се върна за платото с пилешките гърди; докато му махне капака, сложи вилица за сервиране и го внесе в трапезарията, Мич приключи молитвата си с „Амин“, а щом сложи платото на масата, всички започнаха да пълнят чиниите си.

Сара тъкмо седна и се отпусна, когато Мич Гарви заповяда:

— Хляб и масло.

Сара вдигна очи, забеляза, че Анджи я гледа очаквателно с обвинително извита вежда, и изведнъж доби съвършено ясна представа за ролята си в това домакинство.

Тя ще е прислужничката.

Слугинята.

Приемното дете, което срещу труда си получава подслон и храна.

Избута стола си назад и успя някак си да стане. Извади маслото от кухненския хладилник и един хляб от шкафа. Отряза пет филии и сложи чинийката пред Мич. Потисна надигащата се в гърдите ѝ въздишка, седна си пак на мястото и приплъзна салфетката от масата върху скута си.

Когато храната стигна най-сетне до нея, успя да остърже малко пюре от страните на кастрона, взе последните четири шушулки зелен фасул — три от които имаха вид на загнили още преди да попаднат в тигана — и половинката пилешка гърда, останала след като приемният ѝ баща беше трупнал другата половинка върху вече препълнената си чиния. Задъвка в очакване да започнат приказките, каквито изпълваха кухнята на тяхната си ферма по време на вечеря. Семейство Гарви обаче се хранеше в пълно мълчание, нарушено чак по някое време от Тифани, която вдигна празната си чаша и впери обвинителен поглед в седналата срещу нея Сара:

— Вода?

Сара се принуди пак да стане. Хълбокът и кракът бяха започнали да се схващат от нямащия край изнурителен ден, но тя взе чашата на Тифани и изкуцука до кухнята. Както наливаше вода от изстудената в хладилника кана, чу Зак да обявява:

— Мачът започва.

Докато сколаса да върне каната в хладилника и да се върне в трапезарията, масата се беше опразнила.

Ако не се смятаха мръсните чинии.

Семейството се беше пренесло пред телевизора във всекидневната, а на Сара не ѝ бяха нужни повече приказки, за да се сети какво се очаква от нея. Остави чашата с вода до зарязаната чиния на Тифани, седна си на мястото и мълчаливо си дояде.

Четиридесет минути по-късно Сара огледа за последно идеално почистената кухня и окачи влажната кърпа за чиниите. Самото почистване след вечеря всъщност никак не я притесняваше: така или иначе, то си беше нейна задача и във фермата, но през това време можеше и да слуша как родителите ѝ си пиеха спокойно кафето и разговаряха по ежедневните проблеми на стопанството. А освен това, беше ѝ приятно да остави след себе си чиста кухня, готова за следващото утро.

Изгаси лампата и бавно се придвижи до всекидневната. Всички погледи бяха вперени в екрана, а Зак го нямаше.

И тъй като никой не ѝ обели и думица, Сара мина покрай тях и се заизкачва по стълбите.

Толкова дълго изкачване дори не си беше представяла. Имаше чувството, че при преодоляването на всяко стъпало някакъв огън я прорязва през хълбока и крака. Стиснала зъби, Сара се изтегляше с две ръце по перилото и чак когато стигна горната площадка, спря да си поеме дъх.