Джон Сол - Дом за разплата

С което нищо няма да променя , напомни си, после вдигна куфара от пода и с триста зора го качи на леглото, мъчейки се да не обръща внимание на болката в сакатия ѝ крак.

Ами ако просто прибързва с изводите си? Току-виж успяла да се сприятели с Тифани. „Опитай все пак, миличка“, повтаряше непрестанно майка ѝ, докато Сара беше малка и гледаше да избегне всяко непознато нещо. „Нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат от пръв поглед.“ По онова време майка ѝ винаги се беше оказвала права, та нищо чудно съветът ѝ и сега да се окажеше полезен.

Какъв смисъл има да очаква най-лошото?

Отвори куфара, извади чифт обувки и чехлите си и внимателно ги пъхна под леглото. После тръсна от гънките любимата си бяла блуза и отвори гардероба.

А той беше препълнен с дрехи на Тифани дотам, че нямаше дори една свободна закачалка, камо ли място за още дрехи.

Тъкмо се чудеше къде да сложи блузата и останалите си дрехи, отдолу долетяха гласове и се чу тропот по стълбите. Миг след това вратата се отвори шумно и в стаята влезе момиче, което изглеждаше поне две години по-голямо от Сара.

— Значи ти си оная, за която ще трябва да се грижим — каза, затвори вратата, облегна се на нея и впери мрачния си поглед в Сара. — Казвам се Тифани и това е моята стая. Не „нашата“. Моята. Ясно ли е?

— Из-из-извинявай — изпелтечи Сара. — Ако има друга стая…

— То ако имаше друга стая, мислиш ли, че щеше да си тука? — сряза я Тифани. Накрая се отлепи от вратата, отмести част от плюшените играчки върху леглото си и седна. — Просто държа да сме наясно от самото начало.

— Окей — рече внимателно Сара.

— Не те ща тук. Нито искам твои дрехи в скрина ми, нито в гардероба ми. Дори леглото ти не желая да е в моята стая. Тук си по една-единствена причина: от окръга плащат, а на нас тия пари са ни нужни. В момента, в който увеличат работното време на баща ми в затвора, ти моментално ще изчезнеш оттук.

— Не желая никого да притеснявам — промълви Сара, мъчейки се да скрие треперенето в гласа си.

— Чудесно. В такъв случай не смей да ми пипаш нещата. Мама каза, че можеш да ползваш най-долното чекмедже на скрина, но останалите са си мои. — Тифани стана и прекара въображаема черта между двете легла. — Имай грижата да не преминаваш в моята половина — каза. След което отиде до вратата и я отвори. — И не ми пипай кучето.

После излезе и затръшна вратата след себе си.

„Имай търпение“, чу ехото от майчините си думи. „Нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат от пръв поглед.“ Сара пое дълбоко въздух и без да обръща внимание на болката в крака, се опря с лявата ръка на скрина, а с дясната се напъна да измъкне най-долното му чекмедже. Огледа го, както беше празно, после погледна пълния си куфар и неусетно се засмя. В това отношение нямаше да има никакъв проблем: чекмеджето ще побере с лекота всичките ѝ вещи, а куфара ще напъха под леглото. Току-виж майка ѝ пак се оказала права: нещата сигурно няма да са чак толкова зле.

Десет минути по-късно всичко вече беше сгънато и подредено в чекмеджето и Сара набутваше празния куфар под леглото, когато чу трясъка на входната врата и нечий силен глас.

Мъжки глас.

Прибрал се беше Мич Гарви.

— Сара — долетя по стълбите гласът на Анджи. — Ела да се запознаеш с новия си баща.

С новия ми баща ли? — повтори си на ум Сара. — Та аз нали си имам баща? И то баща, който ме обича.

— Минутка — викна в отговор.

Отдолу обаче дойде мощен мъжки рев:

— Никакви минутки, млада госпожице! Моментално слизай. Не ме карай да те чакам. Нито сега, нито друг път.

Движейки се колкото се можеше по-бързо, Сара се устреми към вратата, но имаше чувството, че ѝ потрябва цяла вечност да прекуцука през стаята.

По някое време все пак стигна, отвори вратата и залитна към горния край на стълбището, където за миг се вкопчи в парапета да си възвърне равновесието, а и да облекчи поне за миг болката в хълбока и крака, преди да тръгне надолу.

На долния край на стълбището две лица се бяха извърнали и два чифта очи я изучаваха.

Анджи Гарви я гледаше с одевешната не съвсем топла усмивка.

А Мич Гарви я следеше навъсено, с почервеняло лице.

Сара стисна парапета и направи първа мъчителна стъпка надолу. После втора.

— Иисусе Христе! — изрева Мич Гарви, без изобщо да се помъчи да скрие гнева си. — По-саката от тая не можаха ли да ни намерят!

Пръстите на Сара трепереха под строгия поглед на приемната ѝ майка, а Анджи центрираше идеално всяка от петте вилици върху безупречно сгъната салфетка.