Джон Сол - Дом за разплата

Внезапно кухнята се окъпа в светлина и като се обърна, видя застаналия на вратата по долни гащи Мич Гарви да се чеше по корема.

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Сля-сля-слязох само за чаша мляко — изпелтечи Сара. Погледът ѝ шареше навсякъде, освен към почти голия ѝ приемен баща.

— Отивай веднага да си лягаш!

Сара установи с ужас, че пръстът му сочи към дрешника и видя как Пепър с подвита опашка се примъкна към купчината си стари пешкири. Отървал се от кучето, Мич се пресегна покрай нея и затвори прозореца:

— Ти какво си мислиш? Че съм толкова богат, та цялата планета ли да отоплявам? Ноември месец е, ако не си разбрала досега.

— Извинявай — сви се колкото се можеше по-далеч от него Сара. — От горещината не можех да заспя и само…

— Само дойде тук с намерението да крадеш от млякото, а?

— Да крада ли? Не, аз…

Той дръпна чашата от ръката ѝ.

— Млякото струва пари, а Анджи планира внимателно всички разходи. Това мляко е предназначено за нещо и излишни количества няма.

Лицето на Сара пламна:

— Из-из-извинявай. Не знаех.

— Ако си жадна, пий вода — изсипа Гарви млякото обратно в картонената кутия и извади една бира от хладилника, преди да го затвори. — Тя е и по-полезна.

Отвинти капачката на бутилката и отпи яка глътка, без да изпуска Сара от погледа си.

Тя скръсти ръце и съжали, че не си беше облякла халата.

— Бягай да лягаш — нареди Мич.

Биреният му дъх моментално я подсети за онази отвратителна последна нощ във фермата, когато баща ѝ бе взел да отваря бирите една след друга, и на Сара ѝ се прииска да се махне колкото се може по-далеч от Мич Гарви.

Промъкна се покрай него през кухненската врата, но той я последва през всекидневната и застана в основата на стълбището да я гледа как прави една болезнена крачка подир друга към горния етаж.

Стаята ѝ се стори дори по-задушна и по-гореща, отколкото при събуждането ѝ от съня, но беше изключено да остави вратата отворена, особено като се сетеше как приемният ѝ баща наблюдаваше преди малко борбата ѝ със стъпалата. Цяла нощ да не мигнеше и да отидеше на първия си учебен ден скапана от безсъние все пак беше за предпочитане пред това Мич Гарви да я гледа как спи.

Изведнъж се сети, че има болкоуспокояващи хапчета. Цели две седмици не беше прибягвала до тях, тъй като ѝ действаха приспиващо.

Но на нея точно това ѝ трябваше в момента.

Погледна към неподвижната Тифани върху леглото до прозореца, после бавно измъкна най-долното чекмедже на скрина и прокара капсулата с чаша вода от банята. Легна си тихичко с надеждата лекарството да ѝ осигури достатъчно сън, че да изкара първия си учебен ден, дръпна завивките до под брадичката си и полека-лека заспа.

Тифани изчака Сара да задиша дълбоко и равномерно, после се изсули от леглото си, издърпа Сариното чекмедже от скрина и намери опипом пластмасовия флакон с таблетките. Измъкна от нощното си шкафче малкото си фенерче и огледа етикета. Наименованието на лекарството ѝ беше непознато, но ѝ беше достатъчно да види червената лепенка с предупреждението, че може да доведе до пристрастяване.

Каквото и да съдържаха тези таблетки, все щеше да се намери из училището някой мераклия да ги купи. Ако успее да запомни името на лекарството, може и да го провери в интернет, но това не беше толкова съществено. Винаги ще си намери купувач за нещо, което става за надрусване.

Изтръска шест таблетки, върна флакона на място, скри ги в джобчето на раницата си, дръпна ципа и се върна в леглото.

Утре, след училище, ще проведе шопинг-експедиция.

Сара седеше на предната редица в часа по биология и се мъчеше да потисне плача, който ѝ идеше отвътре. Не заради болката в крака и хълбока — с тях беше привикнала дотам, че повечето време не им обръщаше внимание. Но нямаше как да пренебрегне всички тези вперени в нея погледи и разменяните шепнешком коментари.

От които самата тя беше напълно изключена.

А това беше само третият учебен час.

У дома ходеше с най-голямо удоволствие на училище. Ученето ѝ вървеше, всички ѝ бяха приятели и изобщо това бе най-хубавата част от деня ѝ.

Тук, напротив: попаднала в междучасието в ученическия порой по коридорите на уоруикската гимназия, едва успя да открие къде ѝ е гардеробчето и в коя класна стая трябва да отиде.

Старото ѝ училище имаше само един етаж и беше много по-малко.

Тук вече беше се качила и слязла цели четири пъти по широкото мраморно стълбище в средата на сградата. На всичко отгоре или на нищо не я бяха учили в старото ѝ училище, или тя нищо не беше възприела, тъй като от сутринта не беше разбрала и една дума от онова, което учителите разправяха.