Джон Сол - Дом за разплата

— Ей! — озъби ѝ се Мич. — Що ми спря това? Гледам го.

Посегна да си вземе дистанционното, но тя отдръпна ръката си.

— Гледаш, краставици — рече. — Я ми кажи кои играят и какъв е резултатът — поне приблизително. — И като видя празния му поглед, завъртя ножа още по-дълбоко в раната: — Добре де, зарежи резултата. Кажи ми само имената на двата отбора. Поне на единия тогава.

Физиономията на Мич стана още по-ядна и той гневно смачка бирения кен в ръката си.

— Видя ли? — продължи да му се подиграва Анджи. — Не знаеш изобщо кои играят. — И хвърли дистанционното обратно на дивана. — Я да станеш и да се облечеш! Онази от социалните след един час ще доведе приемното момиче и нямам никакво желание да ме излагаш.

— Много съм си добре така — отвърна Мич. — И никакво приемно дете не ми е притрябвало. Само допълнителни ядове ще си имаме. Ако е много стока, нямаше да опрат до хора като нас.

Анджи разтвори завесите и Мич — небръснат и още по тениската и гащите, с които спеше — взе да примигва срещу светлината.

— Айде стига ма, Андж — замрънка. — Не ми разваляй почивния ден.

— Като те гледам напоследък, почивните ти дни са повече от работните — не му остана длъжна тя. — Ти май забрави, че ти орязаха часовете в затвора, а? И че вече изобщо не успяваме да свържем двата края? — Вдигна от пода някакви играчки на кучето и ги хвърли в ъгъла.

— Да не би аз да съм виновен?

— Не съм казала такова нещо. Пък и какво значение има. Колкото — толкова.

— Ти що не вземеш да се хванеш на работа? — заяде се той.

— Та малко ли ми е тази, дето я върша? — насъбра Анджи купа стари вестници от масичката пред дивана. — Нали аз се грижа за вас със Зак и Тифани? Може и да не си даваш сметка, ама никак не е леко. А сега правя, каквото мога, да изкарам допълнително някой и друг долар, като добавим нов човек към домакинството ни. Ти да не си забравил, че тая приемна работа все пак се плаща, а?

Мич се почеса по корема и допи последните глътки от смачкания кен.

— Хайде вземи да се стегнеш — плесна го Анджи по крака с вестниците. — Трябва да впечатлим тази от социалните. — Погледна часовника си. — Остават четиридесет и пет минути до идването им. Отивай да се обличаш!

Набута вестниците в кухненския чувал за боклука, а когато се върна във всекидневната, Мич вече го нямаше. Изхвърли и празния му кен, отупа възглавничките и ги подреди така, че да скриват най-видимите петна по вехтия диван. Оставаше ѝ да забърше прахта, да мине с прахосмукачката и да напръска леко освежител за въздуха, и всекидневната ще е готова. Особено ако междувременно Пепър не намъкне част от купчината гниещи градински листа, които Мич така и не изхвърли от двора. И кучето не успя да изкъпе, а старият кокер шпаньол вонеше доста гадно, когато се прибереше мокър.

Анджи пусна прахосмукачката и тъкмо се накани да чисти стаята, от горе слезе Мич в одърпания си спортен пуловер от уоруикската гимназия и по чифт дънки, които бяха горе-долу на възрастта на пуловера, но поне бяха прани.

— Отивам у О’Мали да си догледам мача — рече. — Дай малко пари.

Малко преди това Анджи се беше върнала от бакалницата и ѝ бяха останали само двадесетте долара, с които децата да си платят училищните обеди през седмицата. Все пак за предпочитане беше Мич да не си е у дома, когато дойдеше жената от „Социални грижи“, пък дори и с цената на това, парите за обедите на децата да бъдат изпити под формата на бира в местната кръчма.

— Виж там в чантата ми — въздъхна.

— Благодаря — заби той нос в портмонето, измъкна парите, отвори предната врата и се размина на излизане с мокрия, кален Пепър.

— О, нееее! — изстена Анджи, но ветроустойчивата врата вече се бе хлопнала зад гърба на изчезналия Мич. — Ела тука, Пепър — вдигна тя внимателно мръсното куче от пода и го отнесе в кухнята. — Изчакай тук една-две минутки и ще дойда и теб да почистя.

Усети пот по тила си. Ако продължеше да чисти къщата, а след нея и кучето, нямаше да ѝ остане време да си вземе един душ.

Явно трябваше да избере: или къщата да изглежда неугледна и да мирише, или тя.

Реши да зареже къщата за сметка на собствената си хигиена и тази на кучето и се запъти към кухнята.

Ще се оправи, доколкото може, ще почисти и кучето, а тъкмо преди да дойде посетителката, ще запали и една ароматна свещ.

Не че ще се усети кой знае колко, но все е нещо.

— Слушаш ли ме, Сара? За това училище става дума. В него ще ходиш. Няма ли поне да го погледнеш?