Джон Сол - Дом за разплата

Кейт паркира, грабна дипломатическото си куфарче и излезе от колата в студеното есенно утро. Ярките краски на кленовете в болничния парк ѝ дадоха достатъчен повод да се спре за миг и да се прехласне по красотата им.

И да се стегне, за да достави целия куп лоши новини на четиринадесетгодишното момиче, което с нищо не беше заслужило сполетелите го беди.

Кейт заключи колата и се заизкачва по широкото стълбище към болницата. Пребори се с желанието да отложи срещата си със Сара Крейн с поне още няколко минути и след като се допита до информацията, се качи на третия етаж. Пое несъзнателно дълбоко въздух, почука леко на вратата на стая 332 и я отвори.

Момичето лежеше с лице към прозореца и гледаше навън. На Кейт изведнъж ѝ се прищя да затвори отново вратата и да се махне, да го остави да се радва на утрото.

Но нямаше смисъл да отлага повече неизбежното.

— Сара? — попита Кейт.

Момичето извърна бледото си лице и кимна. Зад болнавите черти Кейт долови будната интелигентност на сините му очи, а усмивката му, макар и едва доловима — нищо чудно, като се имаше предвид какво бе преживяло — беше дружелюбна и разкри две редици добре поддържани зъби. Ако не се смятаха охлузванията по дясната ѝ буза и бинтованото чело, Сара Крейн приличаше на типичното съседско момиче. Кейт прекоси стаята, придърпа твърдия пластмасов стол до леглото и извади преписката на Сара от куфарчето си.

— Здравей. Казвам се Кейт Уилямс и работя в отдел „Социални грижи“ на щата Върмонт. Как си?

— Горе-долу — изгледа я предпазливо Сара.

— Тук пише съвсем друго — вдигна вежди Кейт. — Че имаш счупен крак, счупен таз и че не са сигурни дали ще можеш повече да ходиш.

Сара като че не обърна внимание на думите ѝ.

— Знаете ли какво става с баща ми?

— Току-що го видях — отвърна Кейт, но при цялото ѝ старание гласът ѝ да не я издаде, забеляза как тревогата припламна в очите на Сара Крейн.

— Ще може ли да ми идва на свиждане? — След което Сара изпревари отговора ѝ: — Няма да може, нали?

Кейт за пръв път срещаше подобна прямота у толкова млад човек и мигновено усети, че Сара е много по-силна, отколкото можеше да се съди по измъчената ѝ усмивка.

— Боя се, че няма да може — каза. — Той току-що се призна за безспорно виновен в извършването на непредумишлено убийство. Оказва се, че вечерта преди инцидента ти се е сбил с някакъв човек, който впоследствие починал.

Сара прехапа за миг долната си устна и Кейт забеляза как се мъчи да възпре сълзите си. Понечи да хване ръката на Сара, но моментално се отказа; очевидно Сара и в миналото си бе преживяла силни удари и имаше чувството, че и този ще го преживее.

— Той без да иска — каза по някое време Сара. — Не е искал никому да навреди… но понякога се напива силно. — Погледна за секунда навън, после срещна очите на Кейт. — Какво ще му направят сега?

Въпросът ѝ беше тъй прям, че Кейт Уилямс реши да ѝ отговори по същия начин:

— Ще го пратят за известно време в затвора.

Сара остана неподвижна, мъчейки се да смели казаното. Накрая рече:

— Значи аз трябва да се махна оттук колкото се може по-скоро.

— Ще излезеш оттук след като оздравееш — отвърна Кейт. — А дотогава те чака сериозна рехабилитация. Смяташ ли, че ще издържиш?

— След като можах да се грижа за фермата след смъртта на мама, ще се науча и да ходя — заяви Сара без ни най-малкия намек за самосъжаление. — Колко време смятат, че ще ми трябва?

— Не могат да кажат. Зависи най-вече от самата теб. Темпът на рехабилитацията определяш ти. Става дума най-вече за физиотерапия, но имам чувството, че с нея най-малко ще имаш проблеми.

— Не може ли да я правя у дома? Поне животните да храня, пък напролет ще се справя и с останалото. — И пусна болезнена усмивка. — То на полето зимъс няма никаква работа.

Въпреки смелите приказки, Кейт усети: и самата Сара знае, че не ѝ предстои да се завърне у дома.

— Има кой да се грижи за животните ти — увери тя Сара, после ѝ обясни какво всъщност ѝ предстои. — Боя се, че, поне засега няма да можеш да се прибереш, освен за да си вземеш някои дрехи. Приключиш ли с рехабилитацията, ще постъпиш в приемен дом.

— Какъв приемен дом? — хлъцна невярващо Сара. — За колко време?

Кейт си даде сметка, че ще е най-добре да ѝ каже истината:

— Докато навършиш осемнадесет.

— Осемнайсет! — повтори Сара. — Но аз не мога… — Изведнъж прехапа думите си, за миг се овладя, после продължи: — Татко ли иска така да стане?