Джон Сол - Дом за разплата

Сега Мич ще побеснее.

Спря пред съседната на шерифа къща в мига, в който слязлата от колата си Лили Дънигън пресичаше улицата към малката група пред дома на Уест. Успя да разпознае сред насъбралите се както Сара, така и Ник Дънигън. Но видя освен това и нещо на тротоара, покрито с напоена с кръв хавлия.

— Благодаря ти, че дойде, Анджи — посрещна я Дан Уест. — Станало е… — и затърси подходящ израз — малко произшествие… тук… и се нуждаем от разрешението ти да извършим обиск на Сара и на раницата ѝ. А така също и на Ник и неговата раница — обърна се към Лили Дънигън.

Анджи стисна устни. Какво ли е направила Сара? Освен ако белята, заради която я вика шерифът, не я е направил Ник Дънигън. Е, отсега нататък — никакво вземане-даване между Сара и Ник… дето цял град го знае, че трябваше да си седи в психиатрията.

— Търсете, колкото искате — каза Анджи. — Но все пак държа да знам какво… — Гласът ѝ обаче се изгуби при вида на щръкналите изпод напоената с кръв хавлия четири кучешки лапи. — Да не би някой да е прегазил кучето?

— Става дума за моето лично куче — прекъсна я Дан. — И не е прегазено. А някой му е разпорил корема.

Погледът на Анджи се премести върху Сара, но момичето май и досега не беше забелязало, че е дошла. Стоеше си там, вперило очи в земята като някакъв идиот.

— Не мога да повярвам — заяви Лили Дънигън и прегърна през рамо сина си. — Ник не е способен на такова нещо.

Ник се опита да се отърси от ръката ѝ:

— Конър го насъска насреща ни. То скочи през оградата като да се нахвърли на Сара, после изведнъж взе да кърви. След това се свлече на тротоара и… — Този път се изгуби гласът на Ник, който нямаше сили да опише видяното.

А Лили огледа мрежестата ограда около имота на Уест и минаващата отгоре ѝ островърха бодлива тел:

— Сигурно го е раздрала оградата.

— По нея няма нито козина, нито кръв — обори я Дан. — А и самата рана има вид по-скоро на срез, а не на раздиране, макар че последна дума по въпроса ще има ветеринарят.

— Учила съм за медицинска сестра — каза Анджи. — Нека погледна. — Вдигна хавлията, но бързо я пусна, за да не повърне. — Боже мили!

— Той го направи — посочи Боби Фендлър към Ник.

— Добре де! Спокойно! — стисна предупредително Дан Уест рамото на Боби със сила, доста по-красноречива от думите му. — Вече чухме мнението ти. — След което се извърна към Лили и Анджи. — Кръв всъщност няма никъде, освен по Конър, който твърди, че кучето го било ухапало, когато се опитал да му помогне. Трябва много да го е боляло, та да не го е познало. Невъзможно е обаче някой да извърши такова деяние, без поне малко кръв да остане по него.

— А Конър къде е? — попита Лили.

— Жена ми го закара до болницата.

— Какво търсите всъщност?

— И аз не знам — призна си Дан Уест. — Но реших, че няма да е редно да претърсвам вещите им без да имам разрешение от вас двете с Лили. Не за друго, а защото става дума за моето куче и моя син, и не ща някой после да разправя, че съм подхвърлил някакви улики против тези деца.

Анджи грабна раницата на Сара и я набута в ръцете му:

— Търси колкото искаш. И аз държа да знам, ако Сара има нещо общо с тая история.

— Ще трябва да започна от Ник — прехвърли Дан вниманието си към Лили Дънигън. — Все пак и Елиът, и Боби твърдят, че той…

— Елиът и Боби ще кажат всичко, което им дойде на ум, само да не ги изловят за нещо — прекъсна го Лили. — А ако са сигурни, че ще им се размине, сто на сто ще гледат да натопят Ник. Но ти гледай там, макар че каквото и да търсиш, съмнявам се, че ще го намериш у Ник.

Ник застана пред Дан.

— Разкрачи се и вдигни настрани ръце — нареди му Дан. — Носиш ли някакво оръжие по себе си или в раницата?

— Не — отвърна Ник.

Дан опипа джобовете му, отупа го навсякъде, после отвори раницата му и изсипа съдържанието ѝ на тротоара.

Нямаше нищо, освен учебници, тетрадка, няколко химикалки и полупразно шише вода.

Убедил се, че у Ник няма никакви улики, Дан Уест се зае с раницата на Сара и само след секунди държеше разтворена картината, нарисувана от нея преди по-малко от час.

На Анджи ѝ беше достатъчен един бегъл поглед, за да се убеди на мига, че каквото и да беше станало с кучето на шерифа, Сара Крейн — дъщерята на осъден убиец — има пръст в цялата работа.

Самото ѝ семе беше лошо.

Като разгледа нарисуваното кръвопролитие — съответстващо напълно на кучешкия труп на тротоара — Дан пребледня:

— Това твое ли е? — попита Сара.

— Да — кимна тя. — В часа по рисуване я направих — прошепна.