Джон Сол - Дом за разплата

При вида на ръмжащото куче, което се канеше да прескочи оградата, Ник така силно стисна ръката на Сара, че насмалко да ѝ изпотроши костите:

— Лаят — прошепна ѝ. — Воят. Пак почнаха. — Гласовете виеха отново в главата му, но един се открояваше над цялата какофония.

Убий го! — пищеше гласът. — Веднага го убий!

Едновременно с него се разнесе и крясъкът на Конър Уест:

— Давай, Кинг! Дръж!

Хаосът в главата на Ник се сля с действителността и животът взе да протича в забавен каданс.

Ръмжащото куче направи мощен скок и прелетя над оградата с оголени зъби, насочени право към лицето на Сара.

А самата Сара се смрази при появата на рисунката в съзнанието ѝ.

Онова, нарисуваното куче — и то ли беше немска овчарка ? — беше разтворило уста точно като това, дето летеше към нея!

С тази разлика, че сегашното не умираше, ами нападаше със стичащи се от бърните му лиги и с побеснял поглед. Но, така или иначе, беше същото куче.

Убедена беше, че е същото куче.

Само че нищо не можеше да направи, за да го спре. След миг челюстите му ще се впият в шията ѝ, зъбите му ще разкъсат плътта ѝ…

Ник също не изпускаше от око огромния пес, който прелетя над оградата и сега се носеше към Сара, но ръмжането му се заглуши от онзи глас, който се чуваше все по-силно и съдържаше повече бяс и от самото куче.

Убий го! Убий го! Моментално го убий!

Ръката на Ник се вдигна, но той забеляза, че не само тя се надигна да опази Сара от връхлитащото я куче. В ръката му се беше озовал и нож с голямо, лъскаво острие, извито най-отпред нагоре като кинжал.

Ник вдигна ръката с ножа пред снишаващото се към Сара куче, дръпна го рязко нагоре и го извъртя, разсичайки кучешкия корем чак до гърдите. От гърлото на Ник се разнесе вой от чист бяс и ръката му направи последно рязко движение с ножа.

Разпраното тяло на кучето се приземи само на два-три сантиметра от нозете на Сара и кръв бликна от огромната рана, която бе разсякла целия му торс, а Ник не можеше да откъсне очи от ножа в ръката си.

Само дето в нея нямаше никакъв нож.

Ръката му си беше празна.

А гласовете в главата му изведнъж млъкнаха.

Конър Уест се беше втренчил в кучето, което току-що беше насъскал да нападне Ник и Сара. Но след една невероятно кратка секунда животното се беше размазало върху тротоара, червата му се точеха по бетона, нозете му потръпваха и гърлото му едва гъргореше.

— Какво направи бе? — изкрещя Конър и се свлече на колене до умиращото псе. Но щом протегна ръка да го погали, Кинг внезапно го прониза с поглед и заби ядно зъби над китката на господаря си.

Конър нададе бесен вой, който премина в агония, и задърпа ръката си от кучешките челюсти.

Само след секунда кучето издъхна на угасващата дневна светлина.

— Убиец! — изрече задъхано Конър, хванал разкървавената си ръка. — Уби ми кучето!

Боби и Елиът взеха да отстъпват, но Конър се надигна от кучешкия труп и пристъпи към Ник.

Елиът Наш успя да го дръпне за ръкава:

— Зарежи го тоя… дай да изчезваме.

Но Конър не се поддаде, а закова с погледа си Ник:

— Ти го уби, ши…

Но преди да успее да довърши изречението си, вратата на съседната къща се отвори и на верандата излезе жена с притиснат към ухото мобилен телефон:

— Конър и приятелчетата му, заедно с Ник Дънигън — повиши глас жената, та тийнейджърите на тротоара добре да чуят какво говори. — Момичето не го познавам… кучето ми се вижда умряло… Не знам как са го направили… Ще те изчакам. — Слезе от верандата и се запъти към групата младежи. — И те ще те изчакат. Никъде няма да мръднат.

Но Сара почти не обърна внимание нито на приближаващата жена, а още по-малко пък — на приказките ѝ.

Не беше в състояние нито да се помръдне, нито дума да обели.

Кучето беше захапало Конър точно така, както онова, нарисуваното от нея, беше захапало своя мъчител.

Но друго нещо не се връзваше.

Мъжът на картината държеше скалпел.

А Ник Дънигън нямаше нищо в ръката си.

И все пак кучето лежеше мъртво, с корем, разцепен чак до гърлото.

Не е възможно.

Но фактът беше налице…

Анджи Гарви измина четирите пресечки до дома на Дан Уест с побелели от стискане на волана кокалчета. Само това ѝ липсваше в претоварения ѝ понеделнишки следобед: да ходи да прибира Сара Крейн по молба на обадилия се шериф.

Да не говорим, че изобщо не беше молба. А по-скоро заповед . Май сбърка, дето взе това приемно дете.