Джон Сол - Дом за разплата

— Зависи — сви рамене Тифани.

— От кое?

— От това какво ще си купите — отговори Тифани. Озърна се да не ги подслушва някой, после потупа раницата си. — Ако купите онова, което продавам, следобед отивам на шопинг.

Пътьом забраха и Елиът Наш. На паркинга Тифани се пъхна на предната седалка до Конър, а другите две момчета се наместиха отзад. Конър така подпали задните гуми на излизане от паркинга, че сигурно намали бъдещия им пробег с поне две хиляди километра.

Само десет минути по-късно съобщиха през малкото високоговорителче поръчките си и зачакаха храната.

— Та аз, значи — реши да пристъпи директно към въпроса облегналата се на задната врата на Конъровата кола Тифани — имам още от ония сини бонбончета.

— По колко? — попита Конър.

— Десетарка парчето.

— Десет долара? — проплака Елиът Наш. — Откъде у мен толкова мангизи?

— Боби има — съобщи Конър и изгледа приятеля си в огледалото. — Пич, дай на заем една двайсетарка, а?

— Първо ми върни ония, дето ти ги дадох по-рано.

— Ще ти ги дам бе. Вкъщи са ми. Още следобед ти ги връщам.

— Лъжец — измърмори Боби, но все пак извади портфейла си и връчи двайсет на Конър.

— Дай ми и на мен десет — примоли му се и Елиът. — Много те моля.

— Аз затова ли блъскам всяка вечер да зареждам стелажите в „Уол-Март“ — озъби се Боби, но и на Елиът даде десетачка. — Само че тоя път искам да си ми върнете парите. И двамата — добави и изгледа кръвнишки отражението на Конър Уест в огледалото.

Конър само сви рамене:

— Нали ти обещах преди малко да ти ги върна?

Тифани събра парите, бръкна дълбоко в раницата и им раздаде сините капсули — две за Конър и по една за момчетата отзад.

Храната пристигна, но изведнъж на Конър му се отяде — хапчетата в шепата му вече му говореха. Тифани сякаш разчете мислите му:

— Да не си посмял да вземеш, преди да си ме закарал до оня мол до затвора.

— А след мола какво ще правиш? — попита Конър.

Тифани забели очи:

— С тебе — нищо. Ти така ще си се надрусал, че и една беля няма да можеш да направиш като хората.

Конър се захили и пусна хапчетата в джоба на ризата си. Голяма работа, че нямало да може да вкара Тифани Гарви в беля. Дреме му на него за Тифани!

Колко други начини за правене на бели знае той!

Сара седеше зад рисувателната си маса и оглеждаше композицията, която Бетина Филипс беше подредила върху катедрата: кристална топка, плод, сребърен чайник и черно-бяла порцеланова чашка за чай с чинийка със сребърни кантове — всичко това върху карирана покривка, чийто монохроматичен десен се отразяваше в лъснатия до огледален блясък чайник. Поставеният отдясно прожектор хвърляше във всички посоки сенки и отражения, та от художника се искаше не само да нарисува натюрморта, ами и да се съобрази и със светлосенките.

Сара реши да започне с кристалната топка, която доминираше предния план и леко прикриваше останалите предмети, но пръстите ѝ отказваха да вземат молива от пресован въглен, а се колебаеха около маслените пастели. Накрая, без да се замисля, взе среднокафявия.

С няколко широки движения центрира масата на две-трети от височината на листа, но като го погледна, Сара усети, че светлината не идва странично, както им беше обяснила госпожица Филипс, а от големите южни прозорци зад мъжа…

Чакай, чакай!

Какъв мъж?

Какви са тия прозорци?

Вдигна очи. Натюрмортът си беше непроменен на масата.

Всичко си беше като преди малко.

Но щом сведеше поглед към листа…

И добиваше усещането, че самата хартия съдържа скрит под повърхността ѝ образ, който се мъчи да излезе наяве.

Или беше заключен в ума ѝ и се проектираше върху листа, настоявайки тя да му придаде форма и да го извади на бял свят.

Сара изключи мисълта си, остави ръката си да се движи самостоятелно и се изгуби в странния свят, който създаваше.

С тази уговорка, че не го създаваше — той си беше реален свят: или съществуващ някъде, или съществувал, или предстоящ, или…

Ръката ѝ се движеше все по-бързо, оставяше един пастел и вземаше друг, изпълваше листа с форми и цветове със смели, сигурни движения, а класната стая изчезваше от съзнанието ѝ, съсредоточило се единствено върху създаващото се на хартията изображение.

В кабинета по математика на втория етаж кокалчетата на Ник Дънигън побеляха от стискане на ръба на чина. Но болката в главата му не щеше да се махне.

Днес обаче го измъчваха не само бесните гласове, но и нещо ново.