Джон Сол - Дом за разплата

Върху чувала имаше някаква чинийка, и то — непокрита, с половин сандвич.

А към хляба с клечка за зъби беше прикрепена бележка.

Като осъзна какво ѝ е наказанието, сърцето ѝ буквално спря.

Дръпна бележката и я зачете под слабата крушка на верандата.

НЕ МОЖЕ ДА ПРАВИШ ФАСОНИ И ДА СЕ ВРЪЩАШ, КОГАТО ТИ РЕШИШ. ЛЕКА НОЩ.

Прочете повторно бележката, но не можеше да повярва, че някой ще я остави да спи на терасата посред ноември.

Та дори кучето го пускаха да спи в пералното помещение.

Какво друго можеше да направи?

Да се върне в „Шътърс“? Бетина нали така или иначе я канеше да преспи там.

Студът обаче я пронизваше все по-дълбоко, хълбокът ѝ пулсираше от болка, а с този си крак едва се беше довлякла дотук.

Няма начин да се върне пак чак до „Шътърс“.

Разви с въздишка спалния чувал и изу обувките си. После, както си беше по палто, плетена шапка и шал, се напъха в чувала и го придърпа плътно около себе си.

Протегна ръка в студа и успя да напипа сандвича в чинийката.

Загриза го, усети как студът взе да напуска тялото ѝ и набързо го дояде.

Опъна се по гръб и пулсиращата болка в хълбока взе да я отпуска въпреки твърдата веранда. Тялото ѝ се постопли, отдаде се на умората, изведнъж и дъсченият под на верандата престана да ѝ се струва чак толкова твърд.

За предпочитане беше все пак пред още ходене в студа и мрака. И като остави последните хлебни трохички да се отронят от пръстите ѝ, Сара се отпусна в обятията на съня.

Горе в тъмната ѝ стая Тифани се захили при звука на входния звънец и зачака развълнувано да види дали родителите ѝ наистина ще оставят Сара да спи цяла нощ навън.

Никога не беше виждала майка си толкова бясна, колкото след излизането на Сара от дома им малко преди вечеря. Толкова пищисана не беше дори оня път, когато Зак ѝ отмъкна колата, за да се разкарват с Конър Уест, та се наложи да го прибира от полицейския участък в Моргантън.

А най-хубавото беше, че понеже Сара не се върна да се извини, майка ѝ продължи да се помпа цяла вечер. Но въпреки всичкия ѝ бяс, Тифани не можеше да повярва, че наистина ще я остави да спи навън. Сигурно ще я изчака да се понамръзне, но после ще я пусне и ще вземе да ѝ крещи.

След звънеца се чу двукратно почукване, но Тифани знаеше, че колкото и да чука Сара, майка ѝ вече си е легнала — или поне изчезна в голямата спалня в края на коридора, а баща ѝ дремеше на дивана.

С тази разлика, че не дремеше, а спеше дълбок пиянски сън, от който никакви звънци и тропания не можеха да го извадят.

Така че наистина нямаше кой да ѝ отвори до сутринта.

Но после ѝ мина гадната мисъл: Ами ако майка ѝ свие и на нея ѝ тоя номер?

Няма начин. Родителите ѝ никога няма да стигнат дотам. Това със Сара Крейн е съвсем друга работа. Така или иначе са я взели само за да изкарат някой и друг долар покрай нея, а тя с това нейно поведение сама си го заслужи. Нека знае сега къде ѝ е мястото в семейството.

Тоест, че няма място в него.

Изведнъж на Тифани ѝ се прищя да види в действителност какво става, да се увери със собствените си две очи, та утре да разправя с пълни подробности случая из училище. Те и преди се подиграваха със Сара, ама сега, като чуят какво я е сполетяло — ще си изпокапят от смях.

Изсули се от леглото, наметна халата, който бе захвърлила върху стола пред бюрото си, и на бос крак се измъкна от стаята.

Прескочи скърцащото стъпало на стълбите — да не би баща ѝ да не се е натаралянкал дотолкова и да се събуди — но той дори не помръдна, докато тя прекосяваше всекидневната.

Пепър си лежеше на леглото в пералното помещение, зарадва ѝ се, стана и размаха опашка, а тя клекна и го погали, за да не вземе да заскимти или да се разлае.

Чак тогава надникна през стъклото на задната врата.

Сара беше в спалния чувал на Зак.

И лежеше на верандата.

С шапка на главата.

Идеално! Така ѝ се пада.

Така че тази нощ поне ще се разполага сама в стаята си. Както и следва да бъде.

При което я осени нова мисъл.

Погали още веднъж Пепър по главата, после тихичко се върна в стаята си и за всеки случай заключи вратата.

Клекна пред скрина и измъкна долното чекмедже.

Това на Сара.

Флаконът с обезболяващите хапчета си беше там, където го беше оставила, когато взе няколко предната седмица. От тях изкара достатъчно пари за един нов пуловер, но сега ѝ трябва и нова пола, с която да го комбинира.

Вече знаеше и на кого ще ги продаде: на Конър Уест, който миналата седмица купи едно и после питаше за още.