Джон Сол - Дом за разплата

Е, сега разполага с още.

Затвори тихо чекмеджето, дръпна ципа на раницата си, сложи таблетките в комплекта с гримовете и го напъха на дъното на раницата.

Съблече халата, пъхна се в топлото легло и се намести върху удобния матрак, като не преставаше да си мисли как Сара зъзне, на верандата.

Каквото и да стане утре, днешната вечер беше минала забележително.

Хем Сара я няма, хем се сдоби с куп хапчета за продан на следващия ден.

Ник потропваше измръзналите си нозе и свиваше пръсти в оплетените от майка му ръкавици. Ако се движеше, нямаше да му е толкова студено, но си беше наумил да върви тази сутрин заедно със Сара до училище, та от двадесет минути висеше на най-близкия до къщата на Гарви ъгъл и хем се стараеше да не я изпуска изпод око, хем се държеше така, че никой да не усети какво прави. Единственото му постижение до момента беше това, че почти умираше от студ, а ако тя още се забави, щяха да закъснеят.

Може пък да е болна.

Или изобщо да не ходи този ден на училище.

Тифани и Зак бяха тръгнали преди десет минути и сигурно вече бяха стигнали до училищната сграда.

До топлата, уютна училищна сграда.

След като Конър Уест го подмина с колата си и му показа среден пръст, Ник погледна часовника си. Ще я изчака още една минута и тогава…

Тогава предната врата на Гарви се отвори и от нея излезе Сара, стиснала здраво парапета, за да слезе по трите стъпала пред верандата.

И пак тогава гласовете в главата на Ник — същите онези гласове, които гневно загълчаха заради средния пръст на Конър Уест преди секунда — внезапно млъкнаха, щом Сара го видя и му махна.

Ник се забърза към нея. Ако вземе чантата ѝ, може би ще успеят да стигнат навреме. Но видът ѝ изведнъж го порази. Приличаше на човек, който цяла нощ не е мигнал.

— Здрасти — каза. — Какво ти е?

— Добре съм — отвърна му, но по начина, по който гледаше в земята, Ник усети, че не му казва истината.

— Никак не ми изглеждаш добре — рече, но се усети как Сара би могла да възприеме думите му, изчерви се и затърси по-подходящи думи: — Искам да кажа, че изглеждаш великолепно… красива си даже, но…

Посегна към раницата ѝ.

— Я ми я дай да я понося.

Сара се спря, колкото да я свали от раменете си.

— Не успях да се наспя.

— Защо? Какво стана? — не я оставяше на мира Ник.

Сара се поколеба, после сви безизразно рамене, а Ник ѝ повярва точно толкова, колкото и на думите ѝ, че била „добре“.

— Заключиха ме да спя навън — призна му най-накрая.

Ник се закова на място и се облещи:

— Оставиха те да спиш навън? Ама защо ?

Вместо да отговори на въпроса му, Сара само придърпа палтото по-плътно около себе си и тръгна по улицата.

— Ако не побързаме, ще закъснеем.

— Ама как така ще те оставят да спиш навън? Ноември е! — Ник я задърпа за рамото на палтото да я принуди да спре. — Оплачи се. Нямаш ли си там социален служител или нещо такова?

— Не! — Сара така уплашено го погледна, че Ник се принуди да отстъпи крачка назад. — Ако се оплача, Гарви няма да ме пускат на свиждане с баща ми.

— Как така няма да те пускат! Та той ти е баща! Моля ти се, кажи ми какво точно става?

Сара продължи напред, но по някое време заразправя на Ник за предишния ден: как отишла на черква и така нататък, та чак до връщането си у дома, където намерила бележката върху спалния чувал.

И спря на място едва когато дойде време да пресекат улицата пред училището.

— И друго нещо се случи. Като бях у госпожица Филипс, нарисувах една много странна картина. На някаква тъмна стая, пълна със скелети и черепи.

Ник усети как косата по тила му настръхна, а някъде в далечните ъгълчета на съзнанието му гласовете пак взеха да си шепнат.

— Имах чувството, че съм обладана от дух или нещо от тоя род — довърши Сара, а гласът ѝ стана толкова тих, че Ник едва я чуваше.

— И аз така се чувствам — каза тихо. — Само че през повечето време. — И още посред улицата Ник почна да ѝ разправя за случилото му се предишната вечер. — Ужасно беше… а на всичко отгоре имам чувството, че баща ми е готов да ме върне в болницата.

— И какво по-точно видя? — попита Сара, спряла се в основата на стълбището към главния вход на училището. — Опиши ми какво видя. На какво ти приличаше?

Този път беше ред на Ник да вдигне рамене, но гласовете в главата му се разприказваха малко по-оживено.

— Едни такива, особени работи… плътни черни линии… — Затърси по-точни думи. — Приличаха на огромни греди или нещо такова, нали разбираш? Като…