Джон Сол - Дом за разплата

Куче!

А кучето виеше — от бяс или болка, а може би и от двете.

В това време един от гласовете се извисяваше над останалите със своя гаден смях, който разцепваше като банциг мозъка му.

Стържещият смях се усилваше успоредно с нарастващия кучешки вой, а в периферията на полезрението си Ник мерна някакво движение и се вкочани от ужас какво ли ще последва. И само след секунда го видя: огромно жълто куче, което се нахвърли отгоре му из една невероятна тъмнина със зейнала паст, със стичащи се от острите му зъби лиги, с бясно хъхрене в гърлото.

Воят се засили, безумният смях стигна до кресчендо и пулсиращият череп на Ник всеки момент щеше да гръмне, но в този миг кучето се пръсна с кървавочервен взрив, който закри всичко останало от очите му.

Ник Дънигън изскимтя от ужас пред ада, в който пропадаше, и се замоли за спасение.

Спасение за самия него си, но и за виещото куче. И ето че видението взе да избледнява и бесният кучешки вой постепенно премина в мъртвешко гъргорене.

Двукратното пляскане с ръце на станалата от катедрата си Бетина Филипс стресна Сара:

— До края на часа остава малко, така че почвайте да разчиствате масите и да прибирате нещата си.

Очите на Сара се преместиха от учителката към стенния часовник: ама наистина ли беше минал целия учебен час? Та тя почна да работи само преди няколко минути! Но с часовника не можеше да се спори: последният за деня звънец щеше да бие само след минути!

Оттам погледът ѝ се сведе към разстлания пред нея лист.

Не , рече си. Това не съм го нарисувала аз! Няма начин!

Тишината обгърна като плащеница Ник и окончателно изтри халюцинациите му така, както прекъсна и гласовете в главата му. Това обаче не пречеше на затворилия очи Ник все още да вижда завинаги запечатилия се в съзнанието му образ на умиращото куче. Напъна се да го прогони заедно с напрегнатостта, стегнала всички мускули на тялото му. Остана да седи неподвижно, с изпънат гръбнак, с вперен в една точка поглед. Усети, че съучениците му го гледаха и си зашушукаха по негов адрес, но му беше безразлично. Искаше само едно. Едно-единствено нещо.

Да види Сара Крейн.

Трябваше да я види.

Шокът от нарисуваното я изтресе със силата на бейзболна бухалка и Сара не можа да откъсне очи от творбата си.

Дъхът ѝ спря при вида на оцветения в сепия образ на пищящия мъж, пъхнал ръце в устата на побеснялото от болка куче, чиито вътрешности се бяха разлетели от корема му и разсипали по окървавената маса. В ръката си мъжът държеше скалпел, от който капеше кръв, а острието му отразяваше слънцето, нахлуващо през високите прозорци зад гърба му.

Постепенно цялото ѝ тяло се вдърви. Как е могла да го нарисува? А и какво ще каже Бетина Филипс, като види какво е направила? Сгъна мигновено картината на две, та никой да не мерне какво е сътворила, и взе да мисли трескаво.

— Имате ли въпроси? — обърна се госпожица Филипс към класа.

Звънецът би и всички се устремиха към свободата, предлагана от края на учебния ден.

— Оставете рисунките си на катедрата — опита се да надвика създалия се шум учителката. — И не забравяйте да си напишете имената.

Учениците се струпаха около вратата на класната стая. Единствена Сара остана назад, сгъна повторно рисунката и я напъха в раницата си.

Няма да покаже тази рисунка никому. На когото и да било.

Но още преди мисълта да се оформи в главата ѝ, Сара си даваше сметка, че няма да изпълни докрай намерението си.

Поне един човек ще я види.

На всяка цена трябва да намери Ник.

И то веднага.

Ник усети, че нещо не е наред в мига, в който видя слизащата по главното стълбище Сара. Лицето ѝ беше посивяло, куцането ѝ бе по-подчертано от всякога, но тя и дума не обели, а го изчака да отвори пред нея тежката външна врата и да излязат на яркото слънце пред училището.

— Какво има? — попита я след като първо пое раницата ѝ и двамата тръгнаха по тротоара. — Да не ти е лошо?

Сара пое глътка живителен студен въздух и завъртя глава:

— Случи ми се нещо в часа по рисуване. Ама нещо адски странно! Нали ти разправях за това, че се бях потопила в една картина дотолкова, че нямах никакъв спомен как съм я нарисувала?

Пулсът на Ник се учести, но той само кимна безмълвно.

— Днешната ми рисунка беше още по-гадна от предишната — каза Сара. Стигнаха до ъгъла, пресякоха и продължиха по пътя си. — Отвратителна. — И Сара чак потръпна. — По-отвратителна не можеш да си представиш.