Джон Сол - Дом за разплата

— В колко часа стана? — прекъсна го Сара.

Гласовете съвсем се засилиха, но нито му крещяха, нито му пищяха, нито виеха от бяс или от болка, или нещо такова. По-скоро май настояваха да ѝ разкаже всичко за тях.

— Започна се по време на вечеря — рече Ник. — Качих се в стаята си, та баща ми да не види колко съм зле, но, изглежда, съм почнал да хвърлям разни работи или нещо от тоя сорт, понеже по някое време те дойдоха и ми направиха инжекция.

— В колко часа? — не го оставяше на мира Сара. — Инжекцията имам предвид.

— Някъде около осем ще е било. Но не съм сигурен.

— Горе-долу по времето, когато си тръгвах от къщата на госпожица Филипс — отбеляза Сара. — А стаята, която рисувах, докато на теб са ти се привиждали онези неща, наистина имаше дебели греди по тавана си.

Гласовете се развълнуваха още повече и Ник изведнъж мярна нещо в периферията на зрението си.

Череп?

Но не беше съвсем сигурен, тъй като то също толкова бързо изчезна.

— Не си спомням точно… Беше много тъмно, а гласовете пищяха все едно, че тях ги изтезаваха или убиваха, или… — Тръсна глава. — Не ми се ще дори да се сещам. — Изкачи стъпалата и отвори тежката врата едновременно с биенето на звънеца. — Искаш ли да се видим след училище?

Сара се поколеба само за миг, но мигът се стори на Ник цяла вечност. Най-после тя кимна.

— Разбира се.

Още преди да се пъхне на чина си за първия час — но така и не успя да избегне ядния поглед на учителката, — Ник вече бе взел две решения.

За пръв път в живота си ще се напъне не да забрави, а да запомни поредната си халюцинация.

И няма да позволи никому — нито на семейство Гарви, нито другиму — да се отнася със Сара така, както се бяха отнесли с нея предната вечер.

Никога.

Конър Уест огледа печално голямата червена оценка „слаб“ в долния ъгъл на контролното по английски, после го смачка на топка и го хвърли майсторски в кошчето, което беше на пет метра от гардеробчето му в коридора. Ако английският беше баскетбол, всеки път щеше да бележи кош на контролните. А сега, ако иска да се спаси да не го скъсат по предмета, ще трябва да представи допълнителен реферат върху някоя книга. Или да изнесе пред целия клас доклад върху някой от авторите, които изучаваха; но дори учителката му госпожа Розел знаеше, че никога няма да го направи. Явно рефератът беше последният му шанс, ако иска да не му се наложи да хвърля и бележника в кошчето като контролното.

Майната му.

Сега ще трябва да хапне набързо и да заседне за половин час пред някой от компютрите в библиотеката, за да намери в сайта с резюмета „Клиф Ноутс“ някоя от книгите, включена в списъка на госпожа Розел. То и ползването на резюметата от „Клиф Ноутс“ се броеше за измама, но дори и дъртата госпожа Розел беше сигурна, че той книгата така и няма да я прочете.

— И все пак писането ще трябва да е от теб, Конър — беше му казала преди малко, след като го задържа след часа. — Но хич не си прави сметка да минеш с „копи“ и „пейст“. Всички сайтове съм прегледала, да не говорим, че имам и една програма, дето следи появата и на най-новите страници и сравнява с тях онова, което си предал. Опитай се поне да парафразираш, че да имам основание да ти пиша един „добър“. Окей?

Е, какво друго можеше да ѝ отговори? Ако го скъсат по английски, няма да мине в по-горния клас.

Да не говорим, че баща му ще му вземе ключовете от колата.

— Пак макарони със сирене за обяд — изкоментира съседът му по гардеробче Боби Фендлър.

— Чудничко! — блъсна Конър вратата на своето и завъртя комбинацията. — Да ти е драго да псуваш! Ако са като вчерашните, направо ще се издрайфам в занималнята.

— Здрасти, Конър — чу зад гърба си гласа на Тифани Гарви. И изведнъж му просветна пред очите.

А още по-хубаво му стана след като се извърна и срещна погледа ѝ. Тя искаше да му каже нещо и той моментално се сети за хапчетата, които продаваше предната седмица. Дали пък няма нови…

— Не искаш ли да ме заведеш в „Макдоналдс“? — попита Тифани и взе да навива един рус кичур около пръста си и да прокарва език по долната си устна по начин, който мигновено изби от главата му всички мисли за ходене в библиотеката през следващия час.

— Става — рече ѝ. Но се сети за състоянието на портфейла си, та погледна към Боби Фендлър. Боби винаги разполагаше с куп пари. — Що не дойдеш и ти?

— За предпочитане е пред макароните със сирене. — Боби се спря точно преди да хвърли раницата си в гардеробчето и огледа замислено Тифани: — Ще се връщаме ли после?