Джон Сол - Дом за разплата

Ник се спря и се извърна към нея:

— Предаде ли я?

— Ти, какво, майтап ли си правиш? — забели очи Сара.

— Къде е? — попита Ник и по необичайно дългото забавяне от страна на Сара веднага усети, че я носи. — Дай да я видя.

Погледите им се срещнаха за миг и му се стори, че тя ще се запъне. Но тя, вместо да завърти глава, я килна към раницата си:

— Вътре е. На дъното.

Ник дръпна големия цип и измъкна сгънатия дебел рисувателен лист, но изведнъж се поколеба: наистина ли държеше да я види? И в същото време осъзна: късно е вече. Ще трябва да я види, независимо дали иска или не.

Не може да не знае за какво става дума.

Мъчейки се да успокои разтрепераните си пръсти, Ник разгъна листа и впери поглед в изображението.

— Боже мой… — прошепна, но гласът му утихна при кошмарния вид на изкорменото животно, нахвърлящо се върху своя мъчител. И едва след като запамети и най-малката подробност, пак го сгъна и го набута в раницата на Сара.

Сара беше впила очи в неговите и го чакаше да каже нещо — каквото и да било — но той само продължи по пътя им и тя пое редом с него.

Вървяха смълчани няколко минути. Ник наруши тишината чак когато се отдалечиха на три преки от училището:

— Виждах какво рисуваш — рече тихичко. И добави: — Дори чух кучето.

Сара пак го зяпна. Хем беше убедена, че го е разбрала правилно, хем се надяваше да греши.

— Какво искаш да кажеш? Че наистина видя…

— Чух кучешки вой. По-скоро писък. После го и видях. Същото това огромно, жълтеникаво куче, което се носеше към мен и…

— Кога? — прекъсна го Сара. И пак беше сигурна, че предугажда отговора му, но в същото време търсеше и нещо друго. Нещо друго, освен истината. — За снощи ли говориш?

Както очакваше, Ник завъртя глава:

— Преди малко — рече със същия тих глас. — През последния час. По математика. Точно тогава ми се яви тази ужасна халюцинация. Или поне ми се стори, че е халюцинация. Но… — затърси той безуспешно някакво друго обяснение, — по-скоро съм виждал и чувал онова, което ти си рисувала. Докато си го рисувала!

Сара се спря, а думите на Ник останаха да висят помежду им.

— Не… не те разбирам — промълви.

Ник понечи да ѝ отговори, но в същия миг го прекъсна вой на гуми и една кола закова току до тях.

Зад волана ѝ седеше Конър Уест, а по нахилената му физиономия Ник моментално прецени, че се е надрусал.

Или е пиян.

Или и двете.

Пресегна се да дръпне Сара, за да продължат по пътя си, но Конър се измъкна от шофьорското място, затръшна вратата и заобиколи отпред колата така, че да се изтъпани пред тях с провиснали рамене и с ръце на хълбоците.

— Накъде сте тръгнали вие двамата?

Чуло гласа на Конър, едно едро куче вълча порода изскочи иззад съседната къща, разлая се бясно и взе да се щура покрай оградата, която отделяше двора от тротоара.

Още с първия кучешки лай гласовете в главата на Ник се съживиха и взеха да се надвикват със същия бяс, с който лаеше кучето, макар Ник да не успяваше да схване дори една дума от крясъците им.

Бяха прекалено много, прекалени силни, а и кучето бе почнало да вие и…

От колата се измъкнаха и Елиът Наш заедно с Боби Фендлър, и се приближиха, а Сара се стресна от леко изцъклените им погледи и злобните подигравателни усмивки по устните им.

Ник се бореше против възцарилия се в главата му хаос, но и дума не успя да продума, преди Сара да го хване за ръката:

— Върви — прошепна му. — Просто си върви по пътя.

Ник стисна ръката ѝ и пристъпи напред, но Конър му се изпречи.

— Остави ни на мира, ако обичаш — фиксира го с поглед Сара.

— Защо? — озъби ѝ се Конър. — Кой ви е разрешил да се навъртате насам?

Кучето взе да лае по оградата.

Сара се поколеба, но като погледна тримата изпречили се на пътя им, изведнъж ѝ писна:

— Тоя тротоар да не е твой?

— Тротоарът си е наш — заяде се Елиът Наш. — Освен това сме повече от вас и не щем да ни ходите по тротоара. Загрявате ли?

В мига, в който думите на Елиът стигнаха до ушите му, гласовете на Ник почнаха да вият.

— А ако не загрявате какво ви редя, кучето ми ще ви научи — обяви Конър. — Полицейско е.

— Да не си посмял… — отвори уста Сара, но Конър Уест вече насъскваше песа.

— Ей, Кинг! Дръж, мойто момче, дръж!

Кучето се хвърли срещу оградата, но после се отдръпна и моментално млъкна. Присви се към земята и заголи дългите си остри зъби.

От гърлото му долетя заплашително ръмжане, при което Елиът Наш отстъпи крачка назад.

— Добре бе, Конър — рече, но далеч не толкова самоуверен, колкото беше звучал само преди секунди. — Може пък…