Джон Сол - Дом за разплата

Дали днешната рисунка също не е изглед от дома ѝ от някакво минало време? Възможно ли е подобна стая да е съществувала сред тези стени?

Не. Изключено, разбира се. И все пак…

Тези греди ѝ бяха познати.

Бетина сне рисунката от статива и я отнесе в просторното преддверие. Взе да оглежда таваните и местата, където гредите им стигаха до стените, но почти веднага си даде сметка, че гредите на рисунката вървят перпендикулярно на тези.

Грабна първия попаднал ѝ пуловер от закачалката във фоайето и почна да пали лампите по пътя си. Заслиза по стръмните стъпала от кухнята към студения зимник, който не се стопляше дори и посред най-горещите лета.

А днес ѝ се стори още по-студен от всякога.

Плесенясалият въздух почваше да я души, но тя не му обърна внимание, а тръгна сред покритите мебели и старите кантонерки, съдържащи толкова подробности за миналото на рода ѝ. Днес обаче не я интересуваше нищо друго, освен гредите над главата ѝ. Оглеждаше най-старателно не само ъгъла, под който бяха прокарани, но и начина, по който бяха свързани една с друга.

Огромните греди, поддържали сградата в продължение на близо две столетия, още бяха яки, макар и побелели от старост и паяжини, и не бяха нито веднъж варосвани или измазвани.

Но нямаха и никакво съответствие с рисунката на Сара, която сякаш бе снета от оригиналните чертежи на сградата.

Това не изключваше вероятността мазето да има участъци, в които Бетина никога да не е влизала. Заемалите много място склад за въглища и котелното отдавна бяха премахнати и заменени с мазутна инсталация, която беше много по-компактна.

Но колко ли други части от зимника са били преустройвани през десетилетията, откакто са били положени основите?

И откъде ли да започне проучването си?

В далечния край на помещението, в което се намираше, бяха струпани стари мебели и древна машинария и не ѝ позволяваха да стигне дори до верижките на редицата древни крушки, които някой някога в далечното минало бе провесил от напречните греди.

За да стигне до този край, щеше да ѝ се наложи да премести тонове излишни вещи, осъдени на мрак от предишните поколения, а никак не ѝ се щеше да се заравя из тях, без да е включила осветлението.

И все пак нищо от онова, което виждаше, не напомняше поне мъничко тясната тъмница, нарисувана от Сара.

Ако все пак приемеше, че тук долу наистина е съществувала подобна стая, не би ли трябвало същата да е отразена в оригиналните чертежи?

Ама разбира се! Нали когато родителите ѝ вдигнаха гаража преди четиридесет години, бяха открили чертежите в кабинета на прапрадядо ѝ.

Но както оглеждаше за последно якия гредоред на тавана — греди, чиито пропорции съответстваха точно на нарисуваните от Сара — Бетина изведнъж съзна, че и без чертежите на сградата истината я боде в очите. Несъмнено някой някога в далечното минало бе скрил в това мазе неща с намерението да останат скрити за вечни времена.

А Сара ги беше нарисувала.

Бетина придърпа пуловера около врата си и бързо се качи по стълбите, изгаси осветлението и плътно затвори и заключи вратата зад себе си.

Кухнята все още ухаеше на топъл ароматен чай и бе изпълнена с ярка светлина. При все че ѝ предлагаше сигурно убежище, Бетина изобщо не се задържа в нея, а прекоси пъстрия мраморен под на преддверието и изтласка настрана тежките махагонови врати на стаята, която не беше използвана, откакто беше престанала да служи за кабинет на прапрадядо ѝ.

Умишлено я бяха оставили във вида, в който беше, когато Бун Филипс почина — единствената стая в къщата, която беше вечно затворена и за нищо не се ползваше.

И единствената, в която Бетина не си беше играла през детството си.

Открай време беше студена стая, а днес ѝ се стори по-студена и от цялата останала къща.

Бетина включи висящия полилей и огледа остъклените шкафове и стигащите до тавана етажерки с книги, медната монтирана на релси, библиотечна стълба, кожените фотьойли и масивното бюро.

Откъде почва човек да търси комплект двестагодишни чертежи?

Нейните родители къде ги бяха намерили?

Защо пък да не почне от бюрото?

Бетина приседна върху напуканата странична облегалка на голямото работно кресло и усети как ароматът на стара кожа и на още по-стари книги я обгърна отвсякъде.

Отвори средното чекмедже на бюрото, огледа разхвърляните писалки, моливи и кламери и пак го затвори.

Горното дясно чекмедже съдържаше вече пожълтелите и пресъхнали пликове и листа за писма на прапрадядо ѝ с личния му щемпел.