Джон Сол - Дом за разплата

И е пила чай точно от тази синя чаша.

А като огледа и високия таван, изжулената дървена маса, която лесно би побрала дванадесет души, и старовремските шкафове с вълнисто старовремско стъкло покрай кухненските стени, усещането ѝ за дежа вю 5 5 Déjà vu (фр.) — усещане за нещо вече видяно. , вместо да изчезне, се засили още повече. Имаше чувството, че се е хранила безброй пъти тъкмо на тази маса и е изчела поне сто книги, свита върху диванчето до страничната врата.

И че това е бил нейният дом.

Взе да рови из ума си да каже нещо — каквото и да било — което да не издаде странната ѝ увереност, че е била тук — дори че е живяла тук — в миналото.

— С-с-сама ли живеете тук? — попита най-сетне. Бетина Филипс май изобщо не забеляза неволното ѝ заекване на първата дума.

— Моят прапрадядо се е нанесъл тук, когато го назначили за първи управител на стария затвор. А когато го пенсионирали и тръгнали да закриват затвора, купил сградата от щатските власти. Самата аз израснах тук.

— Огромна къща.

— Да не ти разправям разходите за отоплението ѝ пък колко са огромни — изви вежди Бетина. После взе чашата си и рече: — Ела да ти покажа студиото. Страшно ще ти хареса.

Сара тръгна подир Бетина обратно по пътя, по който бяха дошли, чак до огромната централна зала на сградата, по чиито стени имаше шест тежки махагонови врати.

— През зимата държа тези помещения плътно затворени — обясни Бетина на минаване към северната част на сградата. — Това е кабинетът на дядо ми, тази е към официалния салон с музикалната стая зад него. А там горе — и посочи извитата стълба към втория и третия етаж — има повече спални, отколкото можеш да си представиш, но само две тоалетни. А най-отгоре на третия етаж е балната зала. Изключително полезни помещения, не мислиш ли?

А докато минаваха покрай всяка затворена врата, Сара беше убедена — абсолютно убедена — че знае точно как изглежда съответната стая. Дори музикалната, в която знаеше, че има не само роял, но и клавесин, на който някой — кой ли? — е изпълнявал Вивалди през едно пролетно утро.

Можеше да опише и всяка от спалните на горния етаж, включително и как е украсена.

Вдигна глава към кристалния полилей на близо седем метра над тях, после погледна сложните мотиви по мраморния под. Формата на кристалите и шарките по пода ѝ бяха толкова познати, колкото и собственото ѝ лице в огледалото.

В този момент през ребрата на стълбищния парапет подаде нос същият онзи черен лабрадор, който беше видяла предния път на алеята. Само че днес не излая.

— Това е Купър — каза Бетина. — На моменти е много дружелюбен, но невинаги.

Сякаш, за да потвърди думите ѝ, Купър се оттегли и безшумно изчезна.

Бетина стигна до последния чифт големи плъзгащи се врати от лявата им страна и ги бутна настрана по жлебовете им.

— А това тук — обяви — е моето студио.

Сара усети как дъхът ѝ секна в мига, в който Бетина запали осветлението в някогашната зимна градина. От пода чак до стъкления покрив, почти толкова висок, колкото онзи в преддверието, се издигаха стъклени стени. А Сара за частица от секундата я видя точно такава, каквато е била навремето — пълна с тропически растения, палми и фикуси в големи саксии, изобилие от цветя и зеленина, които иначе не биха могли да преживеят върмонтската зима. Но видението се скри и пред погледа ѝ остана единствено протритият килим в единия край с диван, два фотьойла и масичка за кафе, подредени около монтираната на пода газова камина.

Навсякъде се виждаха книги с отбелязани страници, чаши за чай, скицници и плетени шалове.

Останалата част от помещението бе запълнена предимно с рисувателна маса, няколко статива и импровизирани етажерки от тухли и дъски, отрупани с бои, четки, моливи, книги и листа.

От прозорците едва се виждаше просторната обрасла ливада, стигаща чак долу до езерото, чиито води сребрееха в облачния сумрак.

И Сара усети, че принадлежи тъкмо на това място.

Тук — въпреки скапващата се фасада и буренясалата градина, отлепващите се тапети и избелялата тапицерия.

А не в дома на семейство Гарви, където иначе бе чисто и подредено и всяко нещо си беше на мястото.

Погледът ѝ се отклони към един от стативите с нов лист плътна хартия, която сякаш чакаше някой да почне да рисува по нея.

Тя да рисува.

На поставката под статива лежеше парче въглен. Без да се замисли, Сара го взе и начерта тъмна вертикална линия.

Върховете на пръстите ѝ изтръпнаха, тя остави чашата и направи втора черта.