Джон Сол - Дом за разплата

Мисълта още беше в съзнанието му, а той вече отместваше стола си назад.

— Извинявайте — промърмори. — Налага ми се да отида до тоалетната.

Майка му сви притеснено вежди, но му кимна и нищо не го попита.

Ник изтърча до стаята си, разтвори рязко раницата и грабна флакона с таблетките. Изтръска една, но така и не успя да я сложи в уста и да я прокара с глътка вода, тъй като зрението му изведнъж се сви, после му притъмня пред очите.

Секунда по-късно вече нищо не виждаше.

Затова пък чуваше как гласовете се усилват, как стенат и вият все по-мощно. Толкова яко, че скоро щяха съвсем да го завладеят.

Ръцете му се затресоха неудържимо, но все пак успя да набута хапчето между устните си и да го преглътне с малкото останала слюнка във внезапно пресъхналата му уста.

Опипом взе да търси леглото, защото, ако го завареха паднал на пода, родителите му веднага щяха да викнат линейка.

Но добереше ли се до леглото, можеше и да го оставят да поспи.

Ако изобщо успееше да заспи.

Напипа леглото и се просна неподвижен отгоре му. Само след секунди отнякъде се появиха точки светлина, после изпълниха цялото му полезрение. Озова се в някаква стая — тъмна, задушна, воняща стая с…

— Помощ! — разпищяха се с все сила гласовете в мозъка му. — Спасете ни!

Ник заскимтя, но вече беше изгубил изцяло контрола върху ума си и не му оставаше друго, освен да се гърчи на леглото и да гледа безпомощно как виденията се надигаха пред очите му, а воят на молещите се демони изпълваше ушите му.

Трупове!

Беше пълно с разлагащи се трупове!

И скелети, и купища черепи, и…

Ник навря ъгъла на юргана в устата си, за да не изпищи при вида на мъртъвците и на умиращите в агония в този усоен затвор, в който бяха затънали в собствените си нечистотии.

А виденията ставаха все по-зловещи, писъците се усилваха, вече усещаше вонята в ноздрите си и гнилоча — с езика си, а не беше способен на нищо, освен да лежи, да слуша, да плаче, да ги моли безмълвно да спрат и ужасът най-после да свърши.

Но той не свършваше, и когато силите му съвсем се изцедиха, Ник остана да лежи неподвижно, вкопчил се в останките на своя здрав разум.

Ако изобщо му беше останал такъв.

Ами ако го е загубил завинаги?

И времето беше загубило всякакъв смисъл за него, та Ник така и не чу как родителите му влязоха, но като усети допира на майчината си ръка, седна треперейки на леглото и се вкопчи в нея, а стоновете му повтаряха като ехо онези на съществата в главата му.

Тя го задържа в обятията си, взе да го люлее и след малко сълзите ѝ се смесиха с неговите по бузите му.

Не усети как иглата се заби дълбоко в ръката му и почти не забеляза как съзнанието му взе бавно да се отдръпва. В един момент го обви тих мрак и той се отпусна в изтощен, необезпокояван от нищо сън.

Трябваше да я накарам да остане , мислеше си застаналата на входа на „Шътърс“ Бетина Филипс, загледана в отдалечаващата се бавно по автомобилната алея Сара. Не че не беше се опитала, но Сара Крейн отхвърли всичките ѝ аргументи.

Бетина забеляза колко силно се разстрои Сара след като видя какво беше нарисувала. Взе да обяснява на момичето, че художникът невинаги знае какво се крие у него до мига, в който изображението не излезе наяве, но Сара погледна часовника и настоя да си ходи, независимо дали е разстроена или не.

Отказа и предложената ѝ втора чаша чай, та дори и предложението на Бетина да я откара до тях. Поне по втория въпрос Бетина бе проявила разбиране: ако видеха Сара да слиза от колата на Бетина Филипс, приемните ѝ родители кой знае как щяха да я накажат.

Та Сара си тръгна през зимната вечер по палтенце, което и за есенно време не беше достатъчно дебело, и сега, след като си замина, Бетина затвори тежката дъбова врата с усещане за нещо, което от дълго време не я беше спохождало. Чувството за самота.

В желанието си да се отърси от това си чувство, Бетина се върна в студиото и се взря наново в картината, която си стоеше на статива.

Кацна на стола пред статива и се зае да изучава как Сара беше съчетала светлосенките си така, че да изобрази пълен мрак. И как ъгъла на събиране на гредите по тавана на тъмната стая предаваше усещането за теснота.

Гредите…

Бетина се приведе леко напред и кривна глава.

Нещо в гредореда ѝ се стори съвсем познато.

И усети как по гръбнака ѝ пропълзя студ.

Сара бе нарисувала „Шътърс“ още през първия ѝ учебен ден, без изобщо да беше виждала сградата. И то не в сегашния вид на старата резиденция, а такава, каквато е била при построяването ѝ.