Джон Сол - Дом за разплата

Сърбежът се усили, премина от пръстите към китките и ръката ѝ се задвижи все по-уверено. Сякаш водена от невидима сила, Сара се отпусна в топлия, приятен свят на вдъхновението.

— Браво, Сара — прошепна Бетина. — Продължавай. Остави го само да си се рисува.

Сара почти не я чуваше. Рисунката я погълна: тя бе въглена, тя бе и изображението. А тялото ѝ беше просто проводника, по който образът се появяваше по свое желание върху хартията.

Всеки щрих като да бе предопределен. Все едно картината бе стояла скрита в хартията, в очакване някой да я разкрие пред света.

В един момент свърши.

Не остана нито един щрих за добавяне.

Сърбежът взе да изчезва, първо от пръстите и китките, после и от ръцете ѝ. И най-накрая като да се отцеди в пода през нозете и ходилата ѝ така, както мълнията потъва в земята. Схванатите ѝ пръсти се отпуснаха и парчето въглен падна на пода.

Примига, напълно дезориентирана, все едно се събуждаше от някакъв сън.

И погледна да види какво беше нарисувала.

На статива беше изобразена нарисувана с въглен стая.

Тясна, тъмна стая, пълна със скелети.

Но скелетите бяха облечени, макар и само в парцали. Едни седяха, други лежаха, трети се бяха облегнали на стената.

В един от ъглите имаше купчина черепи.

Сара огледа и ръката си: пръстите ѝ бяха почернели от въгления прах, докато бе размазвала сенките и линиите.

— Аз ли го нарисувах? — погледна въпросително тя към Бетина.

Бетина само кимна бавно.

Сара отстъпи от страховитото изображение.

— Не — прошепна, а ръцете ѝ се разтрепериха не по-малко от гласа ѝ. — Не може да съм била аз.

— Седни и си допий чая — каза Бетина. — Налага се да си поговорим.

Ник Дънигън заби поглед в идеално изпеченото пиле и заповяда на гласовете в главата му да млъкнат. Но колкото и да се напъваше да оглушее, знаеше, че е безполезно; бяха почнали да си шепнат още преди да слезе и макар че се мъчеше да не им обръща внимание, шумотевицата постепенно се усилваше и ангажираше все по-голяма част от вниманието му.

— Много вкусно изглежда пилето, мамо — каза толкова силно, че майка му моментално го погледна тревожно, но баща му, изглежда, изобщо не се впечатли.

А истината е, че и самият Шеп Дънигън беше впил гладен взор в пилето. Тръскаше салфетката, преди да я положи в скута си, а в това време жена му отряза цяла пилешка гърда и му я подаде с чинията.

— Не само на вид, ами и на аромат си го докарала — отчете Шеп, загреба обилно от купата с картофеното пюре и заля всичко със сос.

Ник позина да отхапе от пилешкото краче, което майка му добави към двете бутчета в чинията му, но в същия миг черна линия — плътна и черна, като да бе нарисувана с въглен — пресече лявата страна на полезрението му.

Не! мина му веднага през ум. Не сега, когато баща ми седи срещу мен.

Застина на място, дано чертата избелее. Не му се наложи да чака дълго: след не повече от една-две секунди тя изчезна.

Но заедно с нея — и апетитът му.

А и никак не беше убеден, че всичко е свършило. Колко пъти му се беше случвало демоните да му открехнат само за миг какво се канят да му покажат и после да го оставят да си мисли, че халюцинацията е преминала, а тя тепърва щеше да почне?

— Какво ти стана, миличко? — попита загрижено майка му.

— Нищо ми няма — рече Ник, но думите прозвучаха кухо дори в собствените му уши и вилицата затрака по ръба на чинията, след като сърцето му заблъска като с чук в гърдите му.

Старателно положи вилицата и се опита да внуши на сърцето си да се успокои. Но нямаше смисъл: нещата вървяха все по на зле. Халюцинациите му напоследък бяха толкова черни — така изпълнени с насилие — че почваше да се притеснява да не вземе да посегне на себе си.

Или на другиму.

Ами ако така го обземат, че да не може да се върне в действителността?

Ако се окаже за постоянно пленник на някакъв неописуем ужас, който да не е реален, но да му се струва такъв?

Не че не знаеше отсега отговора на тези въпроси: баща му ще го върне в болницата и повече никога няма да го изпишат.

И няма никога повече да види Сара.

Мисълта, явила се неканена, за миг обаче успя да накара гласовете съвсем да замлъкнат. А той се запита: откога мисълта, че няма да може да вижда повече Сара, започна да го плаши повече и от възможността да го върнат в болницата?

В този момент нещо ново се мерна в края на полезрението му — нова внезапна дебела, черна черта.

Лекарството! Вземи още една доза от лекарството!