Джон Сол - Дом за разплата

Анджи току-що бе обявила майка ѝ за олицетворение на злото.

Нарекла бе нечестива съвсем непозната жена, която през живота си не бе виждала!

Целият натрупал се у нея бяс, който бе успяла някак си да задържи, сега започна да изригва. Как изобщо може да живее у такива хора? Как изобщо си представя да седне да се храни на една и съща маса с тях?

Изключено е.

Сара пусна ножа върху дъската, мина покрай Тифани и Зак, прекоси трапезарията, а след нея — и всекидневната. Без да обръща внимание на виковете на Анджи да се върне и да си довърши работата, грабна от закачалката до входната врата шапката, тънкото палто и шала си и излезе.

И още преди да стигне до ъгъла, където се спря да си облече палтото, да увие шала около врата и да нахлупи шапката върху ушите си, вече знаеше къде ще отиде.

А и не се сещаше за друго място, където със сигурност ще бъде приета радушно.

„Шътърс“.

„Шътърс“ и живеещата зад стените ѝ „вещица“.

На фона на бързо посивяващото небе старата каменна сграда ѝ се стори още по-внушителна, отколкото предния път, когато слънцето все пак бе отмило малко от мрачния ѝ вид. Сара се спря, огледа островърхия покрив и за миг се запита дали пък не грешеше.

Дали, вместо да поеме между дърветата по дългата, извиваща се автомобилна алея, не следва да се върне.

Да се върне у дома на семейство Гарви и да се помири с Анджи, Тифани и Зак.

Заформящата се в главата ѝ идея обаче не ѝ попречи да се приближи още повече към старата каменна къща. Която, въпреки приликата си със сградата от сънищата ѝ, наяве изобщо не ѝ се виждаше страшна. Напротив, придърпваше я с някаква своя притегателна сила, та вместо да се бои, Сара изпитваше по-скоро някакво странно усещане, че я познава — едва ли не, че се завръща у дома си, сякаш нещо дълбоко в нея е знаело открай време, че това място не съществува само в сънищата ѝ, а е реално и я чака, чака я търпеливо да се завърне някой ден.

А тя бе идвала тук само веднъж, без изобщо кракът ѝ да стъпи вътре.

Отри протеклия си от студа нос с парченцето хартиена салфетка, което напипа в джоба на палтото си, изкачи се по стълбището и натисна копчето на звънеца до огромната дъбова входна врата.

Някъде от вътрешността на къщата долетя самотен кучешки лай.

Секунди по-късно на вратата се появи и Бетина Филипс. — Сара — каза тихо, без никаква изненада в изражението или гласа. — Влизай.

Сара пристъпи в просторното фоайе и усети как мигновено я обгърна усещане за топлина, която прогони пропилия се в тялото ѝ през дългото ходене студ. А заедно със студа изчезнаха и всичките ѝ съмнения, притеснения и тревоги.

При следващата ѝ крачка и самата къща като да се промени. Колкото и да си даваше сметка, че само така ѝ се струва, светлината сякаш се усили и пламъците в огромното огнище в стената на величественото преддверие между фоайето и задната част на къщата като че лумнаха по-силно и взеха да отдават допълнителна топлина.

Бетина погледна към бързо чезнещата светлина навън, затвори вратата и впи очи в Сара:

— Добре ли си? Какво се е случило?

Гневът на Сара към приемното ѝ семейство обаче най-неочаквано се изпари и тя се почувства за миг напълно дезориентирана. Защо всъщност се беше озовала тук? Каква сила я беше привлякла насам? Тръсна глава и усети как лицето ѝ пламна от смущение. Дали пак да не си тръгне веднага?

Но желанието да остане надделя.

— Сега ще сложа чайника — каза Бетина. — А ти се съблечи.

Сара закачи шапката, шала и палтото на украсения отгоре с фино издялан бухал дебел дъбов дънер, който стоеше в самото начало на фоайето, и последва Бетина през просторната трапезария и през следващата по-малка стая с шкафове, съдържащи прашни кристални чаши в повече разновидности и размери, отколкото бе виждала другаде, освен в стъкларски магазин; накрая стигнаха в кухнята — поне шест пъти по-голяма от онази на Гарви и от кухничката във фермата им.

Бетина измъкна от шкафа над мивката порцеланов чайник, пусна вътре четири торбички чай и го напълни с вряща вода от огромната готварска печка с осем плочи, после кимна с глава по посока на масата, където вече чакаше чиния с нарязан бананов кекс.

— Явно нещо се е случило — каза. — Не вярвам просто ей така да си се вдигнала да дойдеш чак дотук.

— Разправяха, че баща ми щял да отиде в ада — отвърна Сара. — Не исках да се разкрещя насреща им, а не знаех и къде другаде да отида. — И млъкна за секунда. — А вие така добре се отнасяте с мен. — Сара наблюдаваше как Бетина слага чайника и две големи чаши на масата, и изведнъж усети, че цялото ѝ тяло се разтрепери от усещането за нещо познато. Била е тук някога в миналото, седяла е на същия този стол и е яла парче бананов кекс от същата тази чиния с марка „Францискански порцелан“.