Джон Сол - Дом за разплата

Сара буквално се смали върху пейката.

— Дръжте се за всемогъщия Бог! — изкрещя пасторът.

— Амин! — отвърна му паството.

Пасторът остави думата да повиси във въздуха, после пое дълбоко дъх:

— Амин — промълви тихо, без да откъсва поглед от Сара.

Миг по-късно, който се стори на Сара цяла вечност, хорът се изправи и изпя заключителния химн, а пасторът загърби паството си от правоверни и слезе по витата стълбичка от амвона.

Сара вдигна яката на палтото да скрие пламналото си лице, макар да ѝ се искаше цялата да се скрие някъде.

Но какво толкова е направила?

Защо точно нея сочеха и обвиняваха, че общува с дявола?

Отговорът ѝ беше пределно ясен: защото Анджи Гарви беше съобщила шепнешком на проповедника за Бетина Филипс.

В този миг надигналото се възмущение взе да прогонва появилото се само преди миг смущение. Бетина Филипс ѝ е приятелка — единственият ѝ близък човек, ако не се смята Ник Дънигън.

И никой — дори и преподобният Кийнър — няма да промени този факт.

Сара седеше тихо на предната седалка на стария понтиак, който Анджи изкарваше на заден ход от двора. Часовникът на таблото показваше 14:07, а в залата за свиждане на затвора не пускаха да се влиза след 14:30. Не стигнеше ли дотогава, нямаше да види баща си.

— Стига си се въртяла — скастри я Анджи, като излезе на „Куейл Рън“ и подкара със скоростта на охлюв.

— Залата за свиждане затваря… — понечи да каже Сара, но Анджи я прекъсна:

— Знам, знам. В 14:30. Освен дето знам, че има хиляди начини да си прекарам по-добре неделния следобед вместо да те разкарвам напред-назад по пандизите. Отсега нататък можеш да вземаш автобуса.

Което не беше лоша идея, с тази уговорка, че разписанието на автобусите по този маршрут изобщо не ѝ вършеше работа.

Вече го беше проверила.

— Освен това, млада госпожице, очаквам да видя само отлични бележки за срока — запали цигара Анджи. — Не е работа на една млада дама да кисне по затворите и ако не се учиш като хората, това ще е първата привилегия, която ще ти бъде отнета.

Сара упорито мълчеше, решена в никакъв случай да не даде на Анджи повод да обърне колата и да я върне у дома. Но прелитащият покрай тях пейзаж на отмиращата есен беше не по-малко мрачен от настроението ѝ.

Анджи спря пред залата за свиждания точно в 14:24.

— Ще дойда да те взема точно в четири — рече, без да удостои дори с поглед Сара. — И не желая да ми закъсняваш дори минутка.

Сара закуцука забързано към входа, попълни графите за посетителите и се присъедини към последната група чакащи да минат през металния детектор.

Успя все пак да влезе.

Но човекът, който се изправи да я посрещне в приличащата на пещера зала, отпървом ѝ се стори непознат и за миг ѝ мина мисълта, че баща ѝ го няма. Убеди се, че е той, едва след като дойде съвсем наблизо. Само за седмица баща ѝ беше успял да отслабне повече, отколкото ѝ се струваше възможно. Бузите му бяха съвсем хлътнали, а кожата му беше придобила болезнено жълт цвят.

— Здравей, шушко — поздрави я и нещо проблесна за миг в уморените му очи.

На Сара ѝ идеше да се хвърли в обятията му, да го гушне, да го утеши, но и един поглед към близкия надзирател ѝ беше достатъчен да ѝ подскаже, че най-добре ще е да си седи на отредения ѝ пластмасов стол и само да го държи за ръка.

Но важното беше, че бе стигнала навреме; че гледаше баща си и самият той я виждаше, та въпреки студа, силното осветление и гадната обстановка ѝ беше по-хубаво, отколкото в дома на Гарви.

— Как си? — попита я баща ѝ. — Върви ли училището?

Сара нямаше никакво намерение да му споделя колко гадно е всичко в живота ѝ, но усети, че той е успял да долови част от болката, която се съдържаше в погледа ѝ. Опита се да свие с безразличие рамене:

— Ами, горе-долу всичко е наред. Е, не съвсем… Нова съм… куцам… мислят, че съм зубрачка.

Погледът на баща ѝ моментално се изпълни с гняв:

— Че каква зубрачка си ти!

— Ти знаеш, че не съм — усмихна се плахо Сара, — знам го и аз. Въпросът е как да убедим в същото и останалото население на Уоруик.

Гневът в очите му сякаш поутихна.

— Как е семейството, в което те настаниха?

Сега пък какво трябваше да му отговори? Ако му се оплачеше колко отвратителни са, щеше само да му струпа допълнителни грижи на главата.

— Бива ги — рече. И понеже усети, че той е доловил колебанието ѝ, добави и една изстискана насила усмивка. — Просто са по-различни от нас.

— Съжалявам…