Джон Сол - Дом за разплата

Остави тежката си раница с учебниците до портата и тръгна бавно по автомобилната алея, която се оказа по-дълга, отколкото предполагаше.

Когато отмина последната извивка на алеята, сградата се появи пред погледа ѝ и потвърди казаното от Бетина: наистина изглеждаше запусната.

Кепенците ѝ висяха под всевъзможни ъгли, също като портата от ковано желязо, улуците покрай стрехите едва се крепяха на място, а някои бяха толкова провиснали, че надали успяваха да отведат дори част от дъждовните води.

Всичко по къщата беше разкривено и ръждясало.

По тротоара липсваха плочи, а големият шадраван отпред имаше вид на непочистван от десетилетия.

Нищо чудно, че хората очакваха сградата да е обитавана от призраци.

Страшна, но и необичайно позната.

Сара затвори очи и моментално си представи рисувателната хартия върху масата, заедно с кафявия пастел.

Представи си изображението на каменната сграда с начупения силует на покрива и скатове, хвърлящи странно преплитащи се сенки.

А щом отвори очи, видя същата сграда пред себе си.

По-западнала, отколкото на рисунката ѝ, но несъмнено същата.

Ръцете ѝ настръхнаха, а след малко — и гърбът ѝ.

На всяка цена трябва да се махне, преди Бетина Филипс да е погледнала през прозореца и да види, че е влязла без разрешение.

Тъкмо в този миг иззад ъгъла на къщата се появи черно куче с грива около шията и с приведена глава. Сниши се и впери поглед право в нея.

Сара се смрази. Само това ѝ липсваше сега — да я погне някое куче пазач. Стигаше му само да ѝ скочи и тя щеше да се озове на земята, без изобщо да може да се защити.

Кучето взе да се прокрадва много бавно към нея по автомобилната алея — с настръхнала козина по гръбнака и приведена към земята глава.

Сара не смееше да помръдне. Чуваше се как диша, а сърцето ѝ направо щеше да изскочи.

Изведнъж и двамата чуха затварянето на автомобилна врата, кучето се стресна, приклекна, хвърли последен поглед на Сара и така бързо и безшумно изчезна в гората, сякаш изобщо не се беше появявало.

Заработи автомобилен двигател.

Сара отстъпи от алеята и се прикри сред дърветата.

Спусналото се съвсем близко до хоризонта слънце блестеше право в очите на водача. Сара успя да огледа човека зад волана на минаващата кола: сама жена, с пристегнати плътно на тила коси, но засмяна, сякаш току-що е чула добра вест.

Дали пък не беше някоя от градските сплетници, дето разнасяли клюки за Бетина Филипс, пък после идвали да се съветват с нея?

Изчака колата да се скрие зад следващия завой на алеята, излезе из укритието си и хвърли за последно поглед на сградата.

Изведнъж ѝ се прищя да може и вътре да надникне. Буквално не можеше да си представи как Бетина живее сама в такова огромно жилище.

Съвсем сама ли го обитава, или си има поне няколко домашни любимци? Дали и мебелите ѝ са така скапани като къщата?

Из един от комините се проточи тънка струйка дим. Свечеряваше се и Бетина Филипс беше запалила камината си.

Сара трябваше бързо да се прибере, преди да се е стъмнило, но дори и тогава щеше да ѝ се наложи да измисли за пред Анджи Гарви убедително оправдание за отсъствието си.

Библиотеката! Точно това ще каже. Била е в библиотеката. И за да не се получи пълна лъжа, ще вземе да се отбие там на път към дома.

Но и дума няма да спомене за Бетина Филипс.

Нито една.

Сара се напъваше да върви колкото се може по-бързо по заледения тротоар и да не изостава от семейство Гарви, но от студа в неделното утро хълбокът я болеше при всяка крачка. Въпреки всичкото ѝ бързане, семейството бе стигнало почти до средата на пътя към по-следващата пряка, а Сара едва тогава свърна край ъгъла и пред очите ѝ се появи черквата „Божа мисия“.

Закова се на място.

Само при вида на сградата, обявена за Божи храм през тялото ѝ премина смразяващо усещане — много по-студено от късната есенна утрин.

Ако наистина е Божи дом, защо скованата от летви върху обикновен дървен скелет постройка с една-единствена забита в небето остра кула ѝ предаваше това вътрешно чувство на мрак и зло?

— Хайде идвай де — извика я Тифани.

Но обзелият я ужас бе тъй мрачен, че едва ли не предпочете отгоре ѝ да се стовари гневът на Мич Гарви, отколкото да мине през вратите на черквата.

— Сара? — обади се и Мич с остър тон и така я прониза с поглед, че Сара се уплаши да не е разчел мислите ѝ.

Заби очи пред краката си и ускори крачка, но колкото повече приближаваше черквата, толкова по-студено ѝ ставаше.