Джон Сол - Дом за разплата

Днес до обяд изобщо не беше имал представа що за нещо е това — любовта — но сега му стана ясно.

От нея на човек му става хубаво, иде му да затанцува и в същото време се чувства едно такова, особено.

Но най-вече му става ясно, че е намерил другиго, на когото може да се довери.

Комуто всичко може да каже. Абсолютно всичко.

И как можа така бързо да му се случи?

И защо, щом Сара Крейн се появеше, гласовете му млъкваха?

И пазеха пълно мълчание.

Невероятно, удивително, щастливо мълчание, сякаш тя и над тях упражняваше същото въздействие, каквото оказваше и на него. Та не посмяха и да гъкнат, като взе да ѝ разправя за халюцинациите си.

Това само по себе си беше адски странно: досега беше споменавал за халюцинациите единствено на майка си и на лекарите. А ето че днес го сподели и със Сара Крейн, а тя изобщо не му се подигра.

Спря се на стълбите пред училището. Дали пък да не изчака Сара и да я изпрати до дома ѝ. Ами ако тя не поиска да се прибират заедно? Ами ако вече е размислила върху онова, което ѝ разправи по време на обеда, и е решила, че е откачен?

При тази ужасно гадна вероятност направо му се отщя да я чака.

Що за тъпа идея поначало? Откъде-накъде такова хубаво и добро момиче като Сара Крейн ще изпита към него такива чувства, каквито той изпитва към нея? Запрескача стъпалата през едно и щом стъпи на тротоара, свърна надясно и пресече футболното игрище по диагонал към дома си, а под подметките си чу хрущенето на почти замръзналата трева.

Но на минаване покрай трибуната в далечния край на игрището погледът му беше привлечен от нещо, което мръдна изпод седалките. И чу глас, от който стомахът му се сви.

Конър Уест.

Всичките номера на Конър минаваха, тъй като беше син на шефа на цялата уоруикска полиция, състояща се от трима помощник-шерифи, включително и баща му.

— Здрасти — каза Конър.

И докато Ник се усети, се оказа наобиколен от Конър и двама негови приятели. Еуфорията от следобедните часове мигновено се изпари.

И той пак стана лудия Ник Дънигън.

— Значи лунатикът вече си има гадже, а? — изсмя се злобно Конър. — Как ли се чувства човек, след като е изклатил една саката, а?

Боби Фендлър почти се навря в лицето на Ник и гадно се нахили:

— Като ви гледахме на обяд, си викахме: „Тия що не си вземат стая в някой мотел?“

— Сега къде си тръгнал? Да търсиш терен за чукане ли? — обади се и Елиът Наш. — С оная, куцата?

Пробудените гласове в главата на Ник взеха шумно да се възмущават.

— Ще ни пуснеш ли да гледаме? — изнахалства Конър. — Щур купон ще стане: Ник Лунатика се мъчи да го навре на сакатото си гадже.

— Божичко, ще се издрайфам при самата мисъл — хвана се Елиът през корема и се преви, сякаш се канеше да повърне върху маратонките на Ник.

— И ще им се народят куп гърбави психопатчета, представяте ли си? — ръгна Конър Ник в гърдите.

Ник успя да замръзне на място. Още няколко минути и ще им писне и ще го оставят на мира.

Както винаги.

Но съвещанието в главата му надигна вой: бий ги, не им прощавай, тресни им по един, извади им очите, ритай ги, хапи ги, дери ги с нокти, ако трябва, ама ги остави паднали на улицата — да се гърчат от болка, да кървят и да умрат. Воят се засили дотам, че Ник очакваше главата му да се пръсне от болка, а и на зрението му стана нещо.

Вече едва виждаше Конър, Елиът и Боби.

— Млъкнете! — викна задавено Ник. — Млъкнете. Затрайте, моля ви се!

— Да си траем ли? — викна Конър и пак го ръгна в гръдния кош. — Кой си ти, че да ми кажеш да млъкна бе?

Някаква агония експлодира в мозъка на Ник и зрението му изведнъж се проясни.

Месото падаше на ивици от лицето на Конър, а кръвта се стичаше по врата му и капеше по земята.

Елиът избухна в пламъци, но викът от зейналата му уста се удави в гласовете на демоните в главата на Ник.

— Престанете! — викна Ник.

— Я млъквай бе, лузър такъв. — И Боби Фендлър силно блъсна Ник, за да подчертае думите си.

Сега вече от Боби се разхвърчаха цели парчета, носени от някакъв могъщ вятър, и провиснаха от голите клони на обезлистените дървета като окървавени декорации за Хелоуин.

Елиът Наш продължаваше да гори и плътта се топеше по костите му.

А езикът на Конър Уест висеше само на нещо като конец и припляскваше гротескно при всяка казана от него дума.

— Млъкнете! — изпищя Ник и така диво замахна, че тримата му мъчители се стреснаха и отстъпиха. — Оставете ме на мира! Не искам повече да ви виждам!

— Айде, споко бе — обади се Конър. — К’во толко сме ти направили?