Джон Сол - Дом за разплата

Поне засега.

Сара Крейн напълни таблата си и се стегна да посрещне думите, които вече чуваше да се шепнат, и подигравателните погледи, които я проследиха как куцука в опашката в столовата. Плати с трите еднодоларови банкноти, дадени ѝ сутринта от Анджи, макароните със сирене и миниатюрната чинийка с плодове, прибра си рестото, пое дълбоко въздух и се извърна с лице към претъпканата столова.

И пак, като вчера, като че всички столове в помещението бяха заети. С тази разлика, че днес раницата вече се изплъзваше надолу от раменете ѝ и ако в следващите няколко секунди не намереше къде да остави таблата, раницата щеше да се плъзне по дясната ѝ ръка, да я тресне по болния хълбок и да я повали на пода. Извърна се пак към касиерката, но мястото ѝ вече беше заето от друг плащащ ученик.

Върху количката за мръсната посуда?

Но някой вече дишаше във врата ѝ и напъваше да остави своите прибори.

Или може би да я препъне.

Сара се стегна, опря се на здравия си хълбок в металния шкаф и се подготви за най-лошото. Но вместо да усети „неволен“ тласък или нечий крак около глезена си, чу плах, несигурен глас:

— Мога ли да ти помогна?

Това пък що за номер беше? Какво ли ѝ подготвяха този път? Но когато се извърна да види говорещия — и по този начин пусна раницата да стигне до сгъвката на лакътя ѝ — веднага го разпозна.

Същото онова момче, което я наблюдаваше в деня на пристигането ѝ у Гарви.

Момчето, което вчера седеше само в дъното на столовата.

Което беше свело поглед, щом срещна нейния.

И сега, вместо да изчака отговор, направо ѝ взе таблата.

— Седни при мен, ако искаш — и така се изчерви, че на Сара ѝ стана ясно: очакваше тя да му откаже.

Сара използва свободните си ръце да вдигне раницата на раменете си и тръгна след момчето през лабиринта от маси и столове, стараейки се да не обръща внимание на шепота и подхилкванията — както и на единственото подсвиркване, което щеше да усети, че не е възхищение от външността ѝ, дори ако не беше последвано от бурен смях. След цяла вечност, която в действителност надали беше траяла и цели тридесет секунди, се добраха до една празна маса в дъното на столовата, а останалите деца, изглежда, си намериха най-после друга тема за разговор.

Сара седна срещу момчето и придърпа таблата си, за да извади оттам чиниите и приборите.

— Помня те — каза. — Беше на улицата в деня, в който се нанесох у Гарви.

Ник кимна и пак се изчерви, макар и по-слабо, отколкото предния път:

— Сигурно съм ти се сторил много невъзпитан — рече. — Казвам се Ник Дънигън.

— А аз — Сара Крейн. — И сведе глава към таблата си. — Благодаря ти за помощта. Насмалко да падна.

— О, те и без да паднеш ще ти се подиграват. Стига само… — Прекъсна го силно писукане от джоба на ризата. Ник бързо изключи алармата на мобилния телефон и пак пламна.

— Ей, Ник, добре, че ни подсети — изрева някой от другия край на столовата. — Не бива да забравяме каква откачалка имаме сред нас, нали?

Ясно! В уоруикската гимназия и Ник е обект на всеобщи подигравки като нея.

— Лекарствата ми — измърмори Ник, измъкна флакон от джоба, изсипа две хапчета в ръката си и ги пое с глътка мляко.

— За какво ти е алармата? — попита Сара. — Ако не я чуят, може и да не се сетят да те дразнят.

— Ами. Те и без нея го правят — сви рамене Ник. — Но без нея като нищо мога да забравя да си ги взема.

— Въпреки, че го правиш по едно и също време всеки ден? — учуди се Сара.

Ник кимна, а устните му се разкривиха в кисела гримаса, която според Сара трябваше да е опит за усмивка. Дали пък да не се ангажира тя да му напомня? Той как ѝ беше помогнал с таблата? Или пък щеше да го засегне още по-силно? Взе вилицата и почна да рови из макароните със сирене. Ник седеше смълчан и не отделяше поглед от хамбургера и пържените картофи върху неговата табла. Вилицата на Сара замръзна на половината път към устата ѝ:

— Ти няма ли да ядеш?

Ник кимна, но не си направи труда да започне.

Сара се озърна, но не забеляза някой да ги наблюдава.

— Какво има? — попита го тихо. — Какво те мъчи? — И съзря страх във вдигнатите му очи. — Кажи ми. Може пък да успея някак си да ти помогна.

Ник пак я изгледа:

— Нали няма да ми се смееш? — прошепна.

Сара забели очи:

— О, ама разбира се! Ще се пръсна от смях. Точно както ти направи, когато щях да си изпусна таблата.

Ник се поколеба, но по някое време се приведе към нея, а когато заговори, тя едва успя да го чуе: