Джон Сол - Дом за разплата

Сара не помнеше друг път да е водила толкова неудобен разговор.

— Май не — прошепна, забила поглед в масата пред себе си.

— Чудесно — рече Бетина. — Но е хубаво да сме си изяснили позициите. Ти си талантливо момиче и никак не ми се ще талантът ти да отиде на халос само заради онова, което се говори по мой адрес.

Сара вдигна очи и лицето, което видя, изобщо не беше лице на вещица, а най-нормално — с топли очи и мила усмивка. Как може изобщо да му дойде някому на ум да приказва такива неща за тази жена, каквито разправяха семейство Гарви. А Бетина Филипс като да прочете мисълта ѝ и взе да отговаря на незададения ѝ въпрос:

— Живея в една стара резиденция, „Шътърс“, която е видяла и по-добри времена — заразказва Бетина. — Много по-добри времена. И, естествено, днешните деца твърдят, че е обитавана от призраци. Което, разбира се, не е вярно, независимо, че е построена преди повече от сто и петдесет години и е била дом на сума ти поколения на рода ми. — Меката ѝ усмивка се разля нашироко върху лицето ѝ. — Но това, че съм живеела в обитавана от призраци къща, не е нищо. Била съм различна — И така произнесе думата, че от най-обикновено прилагателно я превърна в обидна. — Защото съм художничка — добави, а гласът ѝ спадна толкова, сякаш заговорничеше. — Но и това не е най-страшното, а интересите ми към картите таро, астрологията и всякакви там религии, особено по-мистичните. Изучавала съм лечебните свойства на разни билки и съм ги отглеждала в градината си. Но най-много ги боли от това, че не ходя на черква, а в Уоруик това само по себе си е достатъчно, за да те сметнат за подозрителна. Не обядвам с разни дами, не участвам в правилните комисии, нито се занимавам с подходяща благотворителност. Обличам се така, както на мен ми харесва, и си гледам работата. И всичко това, както си щяла да установиш и без Анджи Гарви да ти го каже, ме прави различна. А пък аз съм си различна открай време, още откакто бях на твоята възраст.

Млъкна, а Сара изведнъж проумя какво точно иска да ѝ каже Бетина Филипс: че когато тя е учела в това училище, тя е била обектът на всеобщия шепот и подигравки. И че когато Бетина е била на нейните години, най-вероятно Анджи и Мич са били сред учениците в столовата, които са ѝ се присмивали за това, че не е съвсем като тях.

— Но най-хубавото от всичко, Сара — рече Бетина и придърпа един стол към противоположната страна на рисувателната маса, — е това, че тъкмо тези, които най-много сплетничат по мой адрес, винаги опират до мен, когато закъсат. Представяш ли си? Чукат потайно на задната врата да съм им гледала какво ги чака.

— Сериозно ли? — не вярваше на ушите си Сара.

— Най-сериозно — повтори Бетина. — А аз правя всичко по силите ми да не ги разочаровам. Държа се любезно с тях. Нареждам картите таро и се стремя да им кажа онова, което очакват да чуят и те си тръгват доволни. Понякога ме молят за билки, тъй като смятат, че правя някакви вълшебни отвари. Билките много често им помагат — но не защото са вълшебни, а понеже познавам лечебните им свойства.

— И Анджи Гарви ли е идвала? — прошепна Сара.

Бетина сви рамене:

— Никога не споменавам имена. Мисълта ми е, че не бива да вярваш на клюките. Ти си на четиринадесет и си по-умна от повечето тукашни деца. Така че каквото и да чуеш да се приказва за някого, прецени всички факти и сама реши какво да си мислиш за този човек.

— Да, но това не променя факта, че все пак трябва да живея у семейство Гарви — напомни ѝ Сара.

— Абсолютно вярно — съгласи се Бетина. — И най-малко желая да ти причиня неприятности. Но и не ща да те изгубя като моя ученичка само заради някакви си там средновековни глупости. Нито ще се задоволя с това да правиш само минималното, колкото да преминеш по предмета ми. Според мен ти притежаваш многообещаващ талант и смятам, че съм в състояние да помогна да усъвършенстваш уменията си.

— Много ще ми е приятно — засмя се Сара.

— И на мен — рече Бетина и бутна назад стола си. — Но няма да успея, ако започнеш да се боиш от мен. Така че засега ти пожелавам приятна вечер. И довиждане до утре. — Учителката се върна при катедрата си и заприбира някакви ученически рисунки в папката си с ципа.

А Сара си взе раницата и пое към дома в много по-добро настроение, каквото отдавна не ѝ се беше случвало.

Ник Дънигън беше влюбен.

Или, по-точно казано, беше убеден, че няма начин да не е влюбен. Че какво друго може да е, запита се на минаване през тежката врата на училището към на студа навън. Главата му като че беше празна, нещо го глождеше под лъжичката и само като се сетеше как седеше срещу Сара Крейн в столовата, сърцето му почваше да думка, а по физиономията му се размазваше усмивка, която сто на сто изглеждаше глупава.