Джон Сол - Дом за разплата

— Понякога ми се привиждат разни неща. Които иначе ги няма. Затова са ми хапчетата.

Привиждали му се неща? Това пък какво можеше да значи? Тоя да не е някой пер… — Но Сара успя да прекъсне мисълта преди да се беше оформила докрай и се засрами от себе си. Какво излезе? Че и тя е същата стока като останалите деца в столовата?

Добре поне че не го каза на глас. Отсега нататък няма дори да си го помислям , зарече се.

— И в момента пак виждаш нещо, така ли? — попита го с най-нормален тон, все едно разговаряха за времето например.

Ник кимна.

— И какво точно виждаш? — поинтересува се Сара, забравила за момента собствения си обяд.

Ник се подвоуми, но после я погледна право в очите.

— Червеи — рече. — Знам, че в чинията ми трябва да има пържени картофи, но виждам друго.

Сара погледна купчината оплетени един в друг тънко нарязани картофи в чинията на Ник. Пресегна се и си взе един:

— Нали може да ги опитам? Като малка много обичах червеи с питки от кал. — И без да дочака отговор, сложи в уста едно картофче, сдъвка го и го глътна. — Ммм, че сладко! Съвсем като пържени картофки са на вкус. Нищо, че имат вид на червеи.

— Но нали не са? — попита Ник.

— Изобщо не са — зарече се Сара. — Най-обикновени пържени картофи.

Ник пое дълбоко въздух, отхапа едно крайче, после взе хамбургера си и взе да го яде. В това време Сара най-после вкуси от макароните със сирене, но внезапно ги извади от устата си:

— Ти сигурен ли си, че тъкмо това не ти е заприличало на червеи?

Ник завъртя глава:

— Те винаги ми напомнят на бели червеи. — И изведнъж се захили: — Само дето може и да не са халюцинация.

Втренчила се в обяда, който очевидно щеше да остане недояден, Сара реши, че Ник Дънигън всъщност ѝ харесва.

Поне повече, отколкото макароните със сирене.

Сара остана да седи безмълвно на мястото си в кабинета на госпожица Филипс и след като съучениците ѝ излетяха в коридора.

Какво ли толкова е направила?

За какво я кара госпожица Филипс да остава след училище?

Какво ли е сгафила през изминалия ден? Та те изобщо не бяха работили; само слушаха беседата на госпожица Филипс за натюрмортите и как най-добрите били така старателно композирани, че изобщо нямали вид на композиция. Така че нямаше в какво Сара да е съгрешила, след като само си беше водила записки.

Когато останаха сами в стаята, учителката затвори голямата врата и приседна на ъгъла на масата. Сърцето на Сара щеше да изскочи.

Вещица.

Сети се за казаното от приемната ѝ майка предната вечер и погледна към стъклото на вратата, за да се убеди, че Тифани и Зак не надничат оттам и няма да съобщят довечера на майка си, че Сара са я задържали след училище.

— Как ти се видя днешният урок? — попита госпожица Филипс. — При твоя талант сигурно ти се е сторил елементарна работа.

Сара сви рамене, но нищо не каза.

Учителката млъкна, намести се по-удобно върху масата и Сара изведнъж усети, че какъвто и да е поводът за разговора им, няма нищо общо с отминалия урок. А Бетина Филипс го потвърди със следващите си думи:

— Сара, притесних ли те, като тази сутрин ти предложих да те докарам до училище?

Сара усети как лицето ѝ пламна, но завъртя глава.

— Какъв е проблемът тогава?

Сара прехвърли всички дошли ѝ на ум отговори и изведнъж се сети за децата в столовата:

— Не предложихте да закарате някое друго дете — промълви. — Това, че ми е трудно да ходя, не значи, че имам нужда някой да ме кара. Ако другите видеха, че се качвам, после щяха да…

И млъкна. Ако почнеше да се оплаква от подигравките, току-виж госпожица Филипс отишла при директора, а той ще вземе да привика родителите на децата и тогава положението ще стане съвсем зле.

— Само това ли? — попита Бетина. — Сигурна ли си, че няма и друго?

Сара се поколеба, но в крайна сметка реши, че не вижда причина да не каже на госпожица Филипс самата истина, дори с риска да изкара приемната си майка… „тъпа“ беше първата дума, която ѝ дойде на ум, но Сара моментално я отхвърли. Но пък и какво значение има впечатлението, което ще създаде за Анджи Гарви? Най-малко пък ще вземе да лъже какво е казала приемната ѝ майка. Сара се прокашля и погледна Бетина право в очите:

— Приемната ми майка ми забрани да общувам с вас извън часовете по рисуване.

— Така и предполагах — усмихна се тъжно Бетина. — И ме нарече „вещица“, нали?

Сара се изчерви и бързо сведе очи, но кимна.

— Ти обаче нали не вярваш във вещици?