Джон Сол - Дом за разплата

— И кое му е странното?

Ник отново се подвоуми и Лили се уплаши да не би да млъкне окончателно. Той обаче взе, че се захили:

— Ами, щом тя се появи, гласовете млъкват.

Лили изпусна дъха, който неусетно бе задържала.

— В какъв смисъл „млъкват“?

— В буквалния. При появата ѝ престават да ми крещят.

— За мен това не е странно, а по-скоро чудесно — обяви Лили. — Какво друго ще ми кажеш за нея?

— Нищо не мога да ти кажа — погледна я Ник. — Още не съм се запознал с нея.

— Е, щом на теб ти е по-добре, и на мен ми е по-добре — стана Лили. — Така че вземи да се запознаете, окей?

Надвеси се и го целуна по темето:

— Оставям те да си пишеш домашните.

— Окей. Лека нощ.

Лили се върна във всекидневната, взе кръстословицата, но сега не тишината, а огромната новопоявила се надежда ѝ пречеше да се съсредоточи.

— Разбра ли? — рече на Шеп и пак заряза кръстословицата.

— Кое? — погледна я с безразличие Шеп.

— Ник е срещнал някакво момиче.

Шеп свали вестника и я изгледа продължително.

— Но не това е важното. Най-хубавото е, че в нейно присъствие гласовете му замлъквали.

При невярващия вид на Шеп Лили си позволи най-после, след толкова дълго време, да се засмее.

— Будалкаш ли ме?

Лили само завъртя глава.

— И как се казва?

— Сара Крейн. Току-що постъпила в училището им.

По лицето на Шеп пробяга сянка. След секунда мълчание бащата се изправи.

— Отивам да си поговоря с Ник.

Стомахът на Лили се сви на топка. Само това оставаше: да се качи мъжът ѝ горе и да се скара на Ник…

Но какво може да направи тя? Шеп си е Шеп и тя може само донякъде да опази сина си от баща му. Лили прехапа език и го изгледа как се качва по стълбите.

Ник се мъчеше безуспешно да възприеме онова, което пишеше на страницата пред очите му. Не че беше излъгал майка си, но и не ѝ каза цялата истина. И все пак я усети как се зарадва на чутото. Спести ѝ обаче описанието на това колко странно всъщност реагираха гласовете на присъствието на Сара Крейн, а най-вече не ѝ спомена за ужасните халюцинации, които беше получил в столовата покрай гадното поведение на другите деца спрямо Сара.

Нямаше смисъл да ѝ разправя всичко това. Тя никога няма да го разбере.

Ще вземе да си помисли, че състоянието му се влошава, а то не е така.

Самият той се чувства значително по-добре.

Пое дълбоко дъх и пак се напъна да се съсредоточи върху смисъла на печатния текст.

Но преди да стигне до края на първия абзац, вратата на стаята му се отвори едновременно с еднократното силно чукане.

— Здрасти — рече баща му. — Учиш ли?

— Ъхъ. — Доколкото можеше да си спомни Ник, през последната година баща му надали беше влизал в стаята му повече от два пъти, а при сегашната му поява гласовете пак взеха да негодуват. Как не се сети, че майка му ще съобщи новината за Сара Крейн на баща му! Що не си мълча! Щеше да си спести поредния инструктаж от баща си на тема как следва да се държи „истинският тийнейджър“.

Под което той, естествено, разбира „нормалния тийнейджър“.

А баща му вече се разхождаше из стаята, опипа принтера, разгледа книгите на етажерката, взе някакъв компактдиск.

Печелеше време. И по някое време подхвана:

— Чувам, че си си намерил гадже.

— Е, чак пък гадже — отвърна Ник, без да вдига поглед от книгата.

— Сара Крейн — подхвърли Шеп и Ник усети, че го наблюдава. Нямаше как да не вдигне очи. Кимна. — Дъщеря е на един от моите затворници.

Ник кимна повторно:

— И аз дочух нещо. Живее у Гарви.

— Виж какво. Нямам нищо против да си имаш приятелка — каза Шеп, а погледът му продължи да шари из стаята. — Време ти е, така да се каже. На твоите години всяко момче следва да си има приятелка. Но исках само да ти подскажа, че на децата на затворниците понякога им става нещо в главите, нали ме разбираш?

Ник мълчеше. Та баща му си нямаше и капка понятие от Сара Крейн.

— Сега, в гимназията, му е времето да палуваш, Ник — добави баща му.

— Знам.

— Така че не пропускай тази възможност. Но гледай и да не сгафиш с нещо, дето цял живот ще ти тежи.

Ник кимна, а лицето му пламна от неудобство. Що не го остави баща му да си гледа реферата по литература?

— Опичай си акъла, значи — не отстъпваше баща му, после така му смигна, че на Ник му идеше да потъне вдън земя. — И се пази, нали ме разбираш?

Ник пак кимна.

— Хубаво, момчето ми. Залягай над уроците.

— Лека нощ, татко.

В мига, в който баща му затвори вратата подир себе си, роптаещите гласове се укротиха.