Джон Сол - Дом за разплата

Сара буквално не можеше да повярва на ушите си, но приемната ѝ майка не бе свършила:

— В неделя в черквата ще имаш възможност да се пречистиш духовно.

— Не… не разбирам — остави най-после вилицата си Сара. Съвсем ѝ се отяде. — Тя ми е учителка и ние си говорихме само за… — Гласът ѝ се изгуби, но погледите пак бяха впити в нея и нямаше съмнение, че трябва да продължи. — Само за рисуване — успя да прошепне с нещо, което дори на самата нея ѝ прозвуча като оправдание.

— Хубаво де. Ще ти го кажа с прости думи — насочи вилицата си към нея Мич. — С тази жена можеш да разговаряш само дотолкова, доколкото е необходимо, за да преминеш по предмета ѝ. И нито дума повече. Никакви други приказки с нея или за нея. Не трябва да я поглеждаш дори. Дотук ясно ли ти е?

Сара отпусна ръце в скута си:

— Да, сър — прошепна.

— Господи Боже мой, Анджи! — възкликна Мич, без да престава да гледа злобно Сара. — Само това ни липсва: туй момиче да попадне под влиянието на Бетина Филипс!

Анджи положи утешително дланта си върху ръката му, при което само след секунда той тръсна възмутено глава и възобнови вечерята си.

По лицето ѝ се четеше пълно одобрение за думите на съпруга ѝ и предупреждение Сара да се вслуша в онова, което току-що ѝ беше казано.

Хвърли око и на Тифани, но тя само завъртя глава и се загледа настрана.

Посланието им беше ясно и категорично:

На Сара ѝ се забранява да разговаря с единствения отнесъл се човешки с нея жител на Уоруик.

Лили Дънигън направи опит да се съсредоточи върху кръстословицата, докато мъжът ѝ четеше вечерния вестник, но тишината в дома им я притесняваше.

Прекалено тихо беше.

И това ѝ пречеше да се концентрира.

Освен всичко друго, Ник се бе явил на вечеря в необичайно повишено настроение. Изяде си всичко, което му сипа, после се скри в стаята си да си пише домашните.

Оттогава и гък не беше чула оттам.

Нищо чудно, че не можеше да се съсредоточи: обикновено по това време гласовете в главата му така пощуряваха, че той или се разреваваше, или почваше да блъска глава о стената — всичко, което можеше да ги заглуши. А ето, че тази вечер беше коренно различен.

Дали пък не са улучили най-после подходящото лекарство? И какво изобщо става? Предаде се и отмести кръстословицата:

— Отивам да видя Ник.

Шеп Дънигън почти не вдигна поглед от вестника си:

— Никога няма да стане нормален, ако не започнеш да се държиш с него като с нормално дете.

— Само да го погледна какво прави.

Шеп въздъхна тежко и се зае да прегъва вестника на нова страница.

Лили се качи тихо по стълбите и почука на вратата на Ник.

— Влез! — обади се той отвътре.

Лили отвори и надникна. Ник седеше на бюрото си и пишеше в някаква тетрадка, захваната със спирала.

— По какво учиш?

— По химия — рече Ник. Дописа нещо върху листа и остави химикалката. — Свърших.

— Ама съвсем ли? — влезе в стаята и поседна плахо на ръба на леглото му. Колкото и да се беше молила някой ден да види Ник да се държи така нормално, някак си не можеше да повярва, че пред очите ѝ е един нормален тийнейджър, чийто най-голям проблем е размерът на домашното.

— Не, за жалост — отвърна Ник, пъхна дебелия учебник по химия в раницата и извади опърпана книжка в джобен формат. — Тепърва трябва да пиша реферат по тоя роман.

Лили се подвоуми дали да не го остави на мира, но въпросът изскочи някак от само себе си от устата ѝ:

— Гласовете няма ли ги тази вечер?

Ник извъртя стола така, че да я погледне в очите:

— Най-странното е, че съвсем ме оставиха на мира.

— Ама наистина ли? Значи сме налучкали най-после точната доза от точното лекарство!

Ник сви рамене и отклони погледа си.

Очевидно криеше нещо от нея.

— Какво има, Ник?

— Нищо. — Ник взе да се върти насам-натам на стола си — нервен тик, който ѝ подсказа, че я лъже.

— Има нещо. — Пресегна се и хвана стола да спре да се върти. — Да не би да вземаш и някакво друго лекарство?

— Не — рече, но все още избягваше да срещне погледа ѝ.

— Какво тогава?

Ник се поколеба, но най-после отрони с озадачен поглед:

— Стана една странна работа.

Лили се стегна, готова да чуе и най-лошото.

— Появи се едно момиче.

Момиче ли? Всичко друго беше очаквала да чуе, но не и това.

— Момиче? — повтори. — Запознал си се с някакво момиче?

— Е, не съм се запознал съвсем. Отскоро е тук. Живее у Гарви. Казва се Сара Крейн.

И Лили беше чула, че Анджи Гарви е поела приемно дете.