Джон Сол - Дом за разплата

Въпреки различията обаче, не можеше да отрече и приликите.

Бетина вдигна поглед към огромния остъклен покрив на зимната градина. Дневната светлина скоро щеше съвсем да изчезне, но ако излезеше веднага, все щеше да успее да разгледа фасадата, преди окончателно да се е стъмнило. Прекоси забързано мраморния под на просторното фоайе, а рижавият котарак успя да отскочи от пътя ѝ и да се шмугне под масивната кръгла маса.

Бетина отвори огромната входна врата и излезе с рисунката в студения полумрак. Около глезените ѝ се завихриха пресъхнали кафяви листа, потръпна от студ под тънкия си пуловер, но нямаше време да се връща за горна дреха.

Вдигнала високо пред очите си рисунката, заотстъпва на заден ход към голямата автомобилна алея, търсейки гледната точка, която щеше да съвпадне с онази във въображението на Сара Крейн.

Естествено, такава нямаше да има, тъй като Сарината къща бе съществувала само във въображението на момичето, но колкото и да изключваше тази възможност, Бетина усещаше, че скоро ще открие нещо съвсем близко.

Нещо съвсем близко.

По някое време се озова пред гаража; някогашните помещения за прислугата се падаха от другата му страна, скрити от самата задна страна на сградата. Бетина вдигна рисунката пред очите си, закривайки гледката на гаража и в същия миг осъзна, че е открила гледната ѝ точка.

Сега, след като листопадът бе оголил огромните дървета, Бетина установи, че сложният силует на разбития на различни нива покрив в Сарината рисунка съответстваше напълно на истинския — на старата къща. И прозорците се падаха на едно и също място, а като видя различната дърворезба по двойната входна врата, Бетина усети как по ръцете ѝ полазиха тръпки, които не се дължаха на мразовития ноемврийски въздух.

И все пак ѝ се струваше невъзможно: ами ако на тази отслабваща светлина само си въобразява, че намира прилики? Прибра се през двойната входна врата, тръгна да пресича фоайето на път към зимната градина и в този момент чу тихия вой на Роки.

Спря се и видя шарения териер с неустановено потекло — донесен още като бебе от гората от един от котараците — да клечи пред вратата на някогашния кабинет на дядо ѝ. Кучето беше извъртяло така главата си, че да я вижда.

Понечи да продължи към зимната градина, но Роки излая — само веднъж, както правеше винаги, когато държеше на своето. А в случая очевидно държеше да влезе в дядовия ѝ кабинет.

— Добре де, добре — измърмори Бетина. — Ама и аз съм една мека Мария.

Роки я посрещна с радостно развъртяна опашка и щом вратата се отвори, се шмугна през нея.

Вътре още ухаеше на бренди и пури.

Пълните с книги библиотечни секции по всички стени, кожените фотьойли и огромното бюро я накараха да се почувства пак като малко момиченце. А в стаята все още се усещаше не само духът на дядо ѝ, но и духовете на бащата и дядото на самия Харолд Филипс. В това време Роки душеше двойната врата на шкафа под едната от библиотеките. Любопитството на Бетина надделя и тя не можа да се сдържи да не коленичи и да не ги отвори.

Вътре по стелажите бяха наредени албуми със снимки, подвързани в еднаква тъмна кожа. Бетина извади първия, отнесе го до бюрото, запали настолната лампа и го отвори, а кучето се сви в нозете ѝ. Първите няколко черни страници съдържаха пожълтели изрезки от вестник „Уоруик Сентинел“, в които се съобщаваше, че Бун Филипс бил назначен за управител на Института за психичноболни престъпници „Шътърс Лейк“, последвани от официални снимки на прапрадядо ѝ на средна възраст, а по-нататък — от негови снимки пред онова, което местните жители наричаха „някогашния приют“.

След някоя и друга страница Бетина стигна до онова, което търсеше: тонирана в сепия фотография на Бун Филипс пред вратата на „Шътърс“ — такава, каквато е била, когато се е нанесъл.

А в средата на кръглата автомобилна алея стърчеше фиданката на сегашния огромен клен.

Снимката бе направена откъм западната част на алеята и се виждаше, че от тази страна на сградата не е имало пристройка за прислугата. Откъм източната страна е възможно да е имало конюшня, но тя нямаше как да се види от този ъгъл, а и нищо не подсказваше да е имало път за нататък.

С една дума, и пристройката за прислугата, а вероятно и конюшнята, са били добавени впоследствие.

Бетина измъкна внимателно снимката от фотоъглите, които я прикрепяха към страницата, и я постави на бюрото на дядо си, редом с рисунката на ученичката.