Джон Сол - Дом за разплата

— Няма проблем — прекъсна го и реши да му цитира една от любимите му собствени поговорки: — „Никога не знаеш как ще изфалцира топката животът.“ Ти нали все така казваш?

— Точно така — засмя се Ед Крейн.

— А ти как си? — помъчи се да смени темата Сара, та да не почне да я разпитва по-подробно за семейство Гарви. — Защо не се грижиш повече за себе си? Виждаш ми се измършавял.

— Е, сега вече все едно слушам майка ти — отвърна Ед. Но веселото пламъче в очите изведнъж угасна. — Добре съм. Само дето апетитът ми не е кой знае какъв. Тукашната храна не е като оная, дето с майка ти я готвехте.

— Насила я яж, ако трябва — посъветва го Сара и се улови, че повтаря думи, които майка ѝ редовно ѝ казваше. — След някоя и друга година ще излезеш оттук, аз ще завърша и пак ще се съберем заедно у дома, нали? Както едно време? Така че трябва да си силен, да издържиш дотогава.

— Ще устискам — рече Ед Крейн и изведнъж осъзна колко много премълчава Сара и как никога няма да го узнае, колкото и да я разпитва. Но след като тя е готова да издържи на нейното изпитание, и той ще стисне зъби. — Така че престани да се притесняваш за мен — добави. — И двамата ще се справим. — Стори му се, че Сара е готова да ревне, а това вече нямаше да понесе. Плачът ѝ ще го довърши още тук, на място. — Как си с рисуването? — наклони се към нея и хвана и двете ѝ ръце. — Имаш ли свестен учител по този предмет?

Сара се залови като удавник за въпроса му и преглътна готовите да бликнат сълзи.

— Страхотна е. Казва се госпожица Филипс. Обаче… — Прехапа си езика, но със закъснение.

— Обаче какво? — моментално попита баща ѝ и килна глава по онзи си негов начин, който означаваше, че няма да миряса, докато не получи отговор.

Сара се опита да омаловажи нещата:

— Как да ти кажа… Гарви… хората, у които живея… нещо не я одобряват.

— Защо? — смръщи вежди Ед. — Какво ѝ е?

Сара се подвоуми, но в крайна сметка реши, че няма смисъл поне тази истина да му спестява:

— И хората от черквата не я обичат. Мислят я за вещица.

Ед я погледна невярващо и по всичко си личеше, че не беше очаквал точно такъв отговор. А след като нейното изражение си остана непроменено, той изведнъж се изсмя на глас.

С онзи мощен, басов, гърмящ смях, който мигновено я върна към родния ѝ дом и някогашния ѝ живот.

— Вещица, викаш? — И продължи да се смее така, че по някое време му се наложи да отрие влагата от ъгълчетата на очите си. — Ама и ти на хубава черква си случила! Как изобщо успяваш да ги гледаш сериозно?

Сара прехапа устна.

— Ако беше чул само как говори свещеникът, нямаше да ти е никак смешно.

Смехът на баща ѝ най-сетне утихна и той пак я хвана за ръка.

— Не бива да слушаш такива глупости и да ги вземаш насериозно, шушко. Имаш умна глава на раменете си и си съвсем способна сама да преценяваш кой какъв е и какъв не е.

— И госпожица Филипс каза същото.

— Браво на нея. От това, което ми казваш, ми се струва, че е свястна жена. — И пак тръсна глава. — Вещица, викаш. Голям майтап.

Атмосферата се разведри и през следващия един час Сара и баща ѝ си приказваха така, както едно време у дома. Дори залата за свиждане с голите ѝ стени не им пречеше да се чувстват като в кухнята на фермичката им в близост до Брънзуик. За жалост, скритият зад решетка голям стенен часовник скоро — прекалено скоро — показа 15:50 и стана време Сара да си върви.

Да напусне уютната си среща с баща си в затвора и да се върне в затвора, наречен „домът на семейство Гарви“.

— Пак ще дойда при първа възможност, татко — обеща му, налагайки си да не разваля създалото се настроение, като се разплаче накрая.

— Ще те чакам, миличко.

— А ти да си ядеш зеленчуците, чу ли?

— Чух — кимна ѝ.

Тя се измъкна преди сълзите да ѝ изневерят, изпълнена изведнъж с ужас от мисълта да не би да е закъсняла с няколко секунди за срещата си с Анджи Гарви.

За такова закъснение можеха да я лишат от следващото ѝ посещение при баща ѝ, а тя не можеше да допусне подобно нещо. Като дойде пак на свиждане, ще му донесе нова картина.

Дали пък да не нарисува портрет на майка си? Досега не се беше опитвала и сигурно ще ѝ е приятно да го направи, дори и да не излезете съвсем хубав.

Не че щеше да има някакво значение.

Баща ѝ така или иначе щеше да го приеме с възторг.

Сара гледаше онова нещо на кухненския плот така, сякаш беше кобра, а не най-обикновен морков, давайки си сметка, че ако не успееше да го среже точно така, както Анджи ѝ беше показала само преди секунда, приемната ѝ майка щеше да ѝ се нахвърли със злъч, която, макар и не смъртоносна, щеше да ѝ причини болка, равносилна на ухапване от змия. Приближи ножа към моркова с надеждата да е налучкала точно ъгъла, който Анджи ѝ беше демонстрирала, и усети ледения поглед на жената над рамото си.