Джон Сол - Дом за разплата

— Ти да не би да си вярваш! — надигна се от масата Тифани.

За пръв път Мич се почувства в небрано лозе:

— Добре де, ще я настаним да спи на тавана или нещо такова — предложи, но Тифани му обърна гръб.

— Заключвам вратата на стаята си — обяви Тифани — и не ми пука къде ще спи тя, стига да не е в близост до мен! — Фръцна се, и напусна стаята и само след секунди Сара я чу да тропа ядно по стълбите.

Вратата на стаята ѝ се затръшна.

А на Сара изведнъж ѝ се зави свят. Ами сега? Къде ще отиде? Ама и те защо не вземат да се обадят на Кейт…

— Ще си събереш нещата, щом Тифани отиде до тоалетната — каза Анджи и искрица надежда присветна в душата на Сара. — А после ще ти покажа къде ще спиш отсега нататък.

Краткотрайната надежда на Сара рухна с гръм и трясък. Стана ѝ ясно, че всичко вече е решено.

И че никъде няма да ходи.

В къщата бе настъпила промяна.

Бетина я усети в мига, в който отвори задната врата на „Шътърс“ и влезе в дрешника за работното облекло. Какво ли пък толкова е могло да се промени? Сигурно е уморена… Денят ѝ в училище никак не беше лек.

И въпреки това…

Вероятно заради тишината. Обикновено още с отварянето на вратата я посрещаше щастливият лай на Роки — полутериера, полу-каквото-ти-дойде-на-ум, когото беше спасила от гората преди пет години, — който веднага след това се тръшваше по гръб с надеждата да го погали по коремчето.

Днес обаче нямаше и помен от него, а и котараците не гледаха с укор празните си купички. По-точно казано, котараците никакви не се виждаха.

Бетина остави папката с ученическите рисунки върху сгъваемата маса до пералнята, сне палтото си, разви шала и също го окачи на куките до задната врата, после навлече чакащия я винаги там огромен вълнен пуловер, предназначен да я предпазва от мразовития въздух поне докато се позатоплеше кухнята.

Днес обаче къщата ѝ се стори необичайно усойна.

Студена. Но и още нещо.

Какво ли?

Замръзна неподвижна, без нито един мускул да трепва по нея, и се заслуша.

Нищо.

Но дори и тишината не можа да я успокои. На път към кухнята усещането ѝ, че самата аура на къщата се е променила, се засили.

Дали има някой в къщата? Влизал ли е някой в нейно отсъствие?

Не.

Не беше това. Нещо друго имаше. Самата къща като да беше се променила, откакто излезе за училище сутринта.

В кухнята тъкмо взе чайника да му смени водата, когато целият ѝ тил настръхна.

С нея в кухнята има и друг.

Някой, или нещо, я следи.

— К-к-кой е? — провикна се с необичайно силен дори за собствените ѝ уши глас.

Нищо.

Понечи да остави чайника, но се сепна. Беше наполовина пълен с вода от сутринта и все можеше да ѝ послужи като някакво оръжие.

С което да отблъсне съществото зад гърба ѝ.

Стисна с все сила дръжката, стегна се и се извъртя рязко.

И не видя нищо.

Нищо освен Купър — черния в общи линии лабрадор, който се беше измъкнал се от гората седмица след като беше прибрала Роки, успя да събори само за час три статива и една маса, и остана за постоянно. Сега седеше кротко пред вратата за към мазето и не отлепяше очи от нея.

— Какво правиш? — попита го. — Зимника ли охраняваш? Да не би долу да има нещо? — Отправи се към вратата, но кучето изръмжа тихо, предупредително. Бетина отстъпи крачка назад и кучето като да се отпусна. — Купи? — продължи да му приказва Бетина. — Какво ти става? Спасявам те, храня те, приемам те у дома си, а сега не ме пускаш в собствения ми зимник. — Но както му говореше, усети, че всъщност няма никакво желание да слиза в мазето — ама никак.

Изведнъж самата мисъл за стръмната тясна стълба, влажните стени, миризмата на плесен и покритите с паяжини греди…

Онези греди…

Гредите, които Сара беше нарисувала. Бетина усети как цялата настръхна и пак погледна кучето? Какво ли има? Да не би да ѝ чете мислите?

Или и то е усетило промяната в къщата?

Чайникът кипна, тя си направи чаша чай и взе да се укорява за глупавите си мисли. Не ѝ беше за пръв път да се чувства особено в къщата — дори да изпитва страх. Но днешното усещане бе коренно различно от всеки друг път: тогава съвсем сама бе гледала някой филм от онези, които всяват ужас в душата дори на човек в многолюден киносалон, да не говорим за жена, живееща сам-сама в точно такъв вид къща, каквито тези филми особено сполучливо представят.

Да, но днес не гледаше филм, а нещата просто не бяха такива, каквито трябва да са.

И Купър, който обикновено се тръшваше в краката ѝ, независимо къде се намираше тя, сега стоеше пред вратата на стълбището към зимника и я наблюдаваше.