Джон Сол - Дом за разплата

И пак нищо не видя.

Гола стена, без нищо по нея, което да заслужи вниманието на един котарак. Грабна го и притисна към себе си топлото му тяло, но дори и то не я съгря насред мразовития дълъг коридор.

Нито една врата не беше отворена.

А все още не беше видяла две от животните.

Тръгна по коридора, взе да се ослушва пред всяка врата, после пъхаше ръка да светне лампата, преди да отвори вратата докрай.

Стаите до една бяха празни.

Нищо необичайно не забеляза.

Но и нищо сякаш не беше така, както трябва.

В мига, в който затвори вратата на синята спалня, тишината на къщата се наруши от джафкането на Роки и само след секунда малкият териер изприпка надолу по стълбите от третия етаж. Втурна се по коридора и така се хвърли в обятията на Бетина, че насмалко да я събори, а освен това си докара и злобно съскане от Форлорн.

— Какво има? — запита ги Бетина, докато го оставяше на пода. — Какво си направил?

Роки обаче само направи нов опит да скочи в ръцете ѝ.

Температурата в коридора сякаш спадна още, а миризмата на плесен се засили.

Пред погледа на Бетина последната врата вдясно бавно се отвори навътре на скърцащите си панти.

Тялото на Купър се вдърви и кучето се притисна о нозете ѝ.

Роки плахо изскимтя, а Форлорн тихо изсъска.

Бетина усети как я обзема ужасен страх — ужас, който като че излизаше от стаята с все още скърцащата врата.

Устата ѝ пресъхна. Идеше ѝ да хукне обратно надолу по стълбите, да избяга от къщата и да отиде…

Къде ще отиде?

Където и да е! Навсякъде другаде, но не и тук, в тази къща, в която нищо май не беше наред, животните се държаха особено, както никога дотогава, вратите се отваряха сами и…

Изведнъж древният и напълно глух бял котарак Худини, който от близо двадесет години живееше у Бетина, се показа от стаята в дъното на коридора.

Следван по петите от Пайуакет.

В мига, в който всичките ѝ животни се събраха около нея, магията като че ли се изпари.

Къщата възвърна нормалното си състояние, ако не се смяташе странната миризма. Бетина пусна Форлорн сред останалата менажерия, отиде по широкия коридор до последната врата, пресегна се да запали полилея и се огледа.

На пода лежеше падналата от телевизора счупена лампа — голяма, грозна лампа, модел от средата на двадесети век, оформена като скачащ вълк, чиито очи светваха при запалването ѝ за най-голям ужас на детето Бетина, която и на зряла възраст не беше престанала да я ненавижда.

Е, най-после краят ѝ беше дошъл. Браво на Худини, че е успял да я строши!

Загадката най-после беше разгадана.

Бетина изгаси полилея и затвори вратата, за да не излиза повече миризма на плесен. Ще измете парчетата от лампата и ще проветри стаята в края на седмицата.

И чак когато слезе долу в кухнята, Бетина си зададе въпроса как е успял Худини, че и Пайуакет, поначало да влезе в стаята? Самата тя не беше влизала в нея от години. Явно от прекалено много години, след като толкова миризма се беше насъбрала.

Но пък, от друга страна, влизането на невероятно тесни места си беше открай време специалитет на Худини, с което си беше заслужил напълно името.

И все пак…

Престани! — заповяда си Бетина. — Стига си се навивала! „Шътърс“ си е най-обикновена къща.

Нали?

Щом часовникът в нишата под главното стълбище отмери девет часа, Бетина пак тръгна нагоре по стълбите, този път с намерението да си ляга.

Худини се беше свил на кравай върху ръкописа на прапрадядо ѝ, който в по-голямата си част беше все още на нощното ѝ шкафче, където го беше оставила.

Но поне петдесет листа се бяха разпилели по пода около шкафчето.

Останалите четири животни взеха да се настаняват на редовните си места за нощуване — всичките върху леглото ѝ. Бетина започна да гали белия котарак, а той моментално се размърка.

— Какви си ги вършил, бе, сладур? Да не си чел писанията на стареца?

Прокара за последно нокти по козината на котарака, после се наведе и засъбира страниците, които животното беше разпиляло в процеса на лягане.

Събрала най-сетне листата, Бетина приседна на ръба на леглото и взе да ги подрежда.

Но когато се опита да отмести Худини от ръкописа, че да ги пъхне обратно по местата им, котаракът отказа да помръдне. Нито пък даде на Бетина да го гушне: присви назад уши, изсъска и замахна светкавично с лапа — добре, че тя успя да отдръпне навреме ръката си.

— Окей, окей — рече помирително Бетина. — Предавам се.