Джон Сол - Дом за разплата

Кого си мислят, че заблуждават, освен себе си? Пандизът си е пандиз и повечето му обитатели нито се разкайват, нито очакват да бъдат „изправени“. Занимава ги единствената мисъл кога ще ги пуснат. А пък Шеп имаше точно обратната цел — да ги държи зад решетките колкото се може по-дълго — която се споделяше от повечето му съседи на събранието.

Включително и Мич Гарви, разплул се на съседния до него стол и проявяващ още по-слаб интерес и от Шеп в думите на управителя. В същото време обаче Мич беше съвсем наясно, че не е сред любимите образи на Шеп и че чувствата им са взаимни. За какво тогава се беше натресъл едва ли не в скута му?

Шеп получи отговор на въпроса си само секунда след като управителят млъкна.

— И какво направихте двамата с Лили с тоя, вашия син? — попита Мич и махна капачката от картонената чаша изветряло кафе, в каквото столът на затвора, изглежда, се беше специализирал.

Шеп си преговори набързо на ум събитията от предната вечер.

Ник не беше извършил нищо, за което да му се полагаше наказание. Поне доколкото на самия него му беше известно.

— Какво искаш да кажеш?

Веждите на Мич излетяха нагоре и устата му се изкриви в леко подигравателна усмивка:

— Само не ми казвай, че не знаеш.

— Какво да знам? — подразни се Шеп от неспособността на Мич да е по-конкретен. Но на него такъв си му беше стилът: придърпва те полека-лека, после ти отпуска малко влакното, пак навива няколко врътки на макарата и изобщо умира да се прави на по-важен, отколкото е.

— За кучето — изгледа го право в очите Мич. — Не си ли чул за кучето на Дан Уест?

На Шеп му идеше да хване Мич за раменете и да го разтърси яко, но все пак успя да запази спокойната си усмивка.

— Не съм — рече. — Какво му е станало?

Мич се навря в лицето му по-близо, отколкото Шеп би предпочел:

— Ще излезе, че Ник и нашата приемна дъщеря са убили кучето на шерифа.

— Ти да не си изперкал? — отдръпна се от него Шеп.

— Питай Дан, като не вярваш — заяви Мич и подигравателната усмивка тръгна да се разлива по цялото му лице.

Шеп не можеше да повярва на ушите си. Е, Лили обезателно щеше да отвори дума, ако имаше нещо такова.

„Обезателно“ ли каза?

Не е задължително. Нямаше да каже нищо, което би могло да доведе до връщането на Ник в болницата. Шеп стана от стола, кимна на управителя и излезе от залата. Първата му работа, като влезе в офиса си, беше да грабне телефона и да се обади на шерифа.

— Още не сме получили заключението на ветеринаря — каза му Дан Уест след като първо потвърди, че кучето наистина било умряло предния ден и че Ник и Сара Крейн били донякъде замесени в цялата история, макар и заедно с още неколцина души, включително и собствения му син Конър.

— Засега още не знам какво точно се е случило. Лично на мен ми се струва, че са му порнали корема с един замах. Конър и приятелите му твърдят, че нямат нищо общо със случая, но в същото време няма и доказателства нито за участието на Ник, нито на момичето.

— Странна работа — рече Шеп.

— Много странна — съгласи се Дан. — Но ти давам дума, че тая история ще я разровя до дъното, пък каквото ще да става.

— Дръж ме в течение, ако обичаш.

— Задължително.

Шеп затвори телефона и се облегна на канцеларския стол.

Току-виж пък Лили излязла права, след като Дан няма никакви сериозни подозрения спрямо Ник. Но пък, от друга страна, знае и отношението му към Мич Гарви и трябваше да му снесе клюката, та да не изглежда като идиот пред колегите си надзиратели, хеле пък пред Мич.

Май се налага да си поговори сериозно с Ник, като се прибере.

Първо ще поговори с Ник, а после ще си поприказва и с Лили.

Мич изчака до последната възможна минута, преди да смачка чашата от кафето, да я хвърли в кофата за боклук до входа и да се върне на работа.

Само дето не се отправи към килийното отделение, в което служеше. Беше решил да се отбие за малко при Ед Крейн.

Прекоси двора с обичайната си наперена походка, обади се на главния надзирател на отделението на Крейн и се запъти към последната килия в дългата редица на горния етаж.

Ед Крейн лежеше по гръб със затворена книга от библиотеката върху гърдите, но стана веднага, щом забеляза приближаващия се Мич.

Мич огледа спретнатата килия с надеждата да намери повод да друсне някое наказание на това мръсно копеле, но Ед май беше от ония затворници, които Мич най-много мразеше: поддържаше килията си чиста, не се караше с никого, та дори и не си правеше труда да се оплаква, че бил опандизен погрешка.