Джон Сол - Дом за разплата

Бетина забеляза как цялото тяло на Сара потръпна и как гласът ѝ ѝ изневери, но и самата тя беше не по-малко потресена.

Според това, което успя да измъкне от Сара, излизаше, че кучето на Дан Уест е умряло по абсолютно същия начин като онова в разказа, който бе прочела предната вечер.

— Гледката трябва да е била ужасяваща — каза по едно време. Приближи се до Сара, придърпа табуретка и седна. И едва тогава пак заговори, подбирайки най-старателно думите си:

— Не те разбирам съвсем, когато казваш, че коремът на кучето бил разпран. Самият срез дълбок ли беше?

Сара кимна.

— Толкова дълбок, че… — пак млъкна, но после пое дълбоко въздух, — … че всичките му вътрешности изпаднаха — успя да довърши изречението си.

— Боже мой! — едва изрече Бетина. В стаята настъпи тишина, а Бетина се мъчеше да потисне следващия си въпрос. Нито желаеше да го задава, нито да чуе отговора, но съзнаваше, че измъкване няма. Когато най-после отвори уста, гласът ѝ трепереше.

— Би ли ми казала що за куче беше?

— Немска овчарка — вдигна очи Сара. — Огромно. И стана нещо необяснимо. То летеше към нас, а Ник внезапно вдигна ръка и… — Тръсна глава, сякаш да се отърси от самия спомен. — И коремът му просто се разтвори и червата му изтекоха. Без изобщо никой да го докосне! Абсолютно никой!

Бетина усети как я обзе ужасен студ.

— Искаш да кажеш, че сякаш беше срязано със скалпел или нещо такова, така ли?

Сара кимна.

— Но най-странното е… — Гласът на момичето пак заглъхна. Бетина усети, че то хем не иска да продължи, хем нещо напира отвътре му.

Посред цялото мълчание Бетина постепенно осъзна какво точно не желае Сара да ѝ каже.

— Рисунката… онази, дето я направих в час вчера… — успя да промълви Сара, а гласът ѝ се превърна в почти неуловим шепот.

— Да?

Сара най-после погледна Бетина право в очите:

— Всичко това вече го бях изобразила. Исках да нарисувам натюрморта, дето го бяхте подредила, но нещо ми стана. И пак почнах така, както предишния път у вас. Когато свърших, се оказа, че на картината има мъж със скалпел, а на масата пред него лежеше изкормена немска овчарка…

Неспособна да довърши изречението, Сара закри за миг лицето си с длани, но после успя да се овладее.

— Нямаше как да ви я покажа — прошепна, и отново пое дълбоко въздух.

Бетина положи длан върху ръката на Сара:

— Всичко можеш да ми показваш — рече. — И всичко да ми казваш. — Но сама се зачуди дали наистина си вярва. Какво става наистина? Как е могла Сара да нарисува нещо, което самата Бетина прочете няколко часа по-късно?

— Благодаря — прошепна Сара. Но… — И за кой ли път реши да си премълчи. След секунда вече се беше запътила към вратата, замятайки раницата през рамото си. — Трябва да вървя… Ако пак закъснея, Анджи няма да ме пусне никъде, докато съм жива.

— Сара…

Сара вече беше на вратата, но рязко се извърна:

— Анджи смята, че съм поклонничка на Сатаната — рече и гласът и неочаквано загрубя. — С ушите си я чух! На всичко отгоре е решила, че именно вие ме тласкате натам!

— Чакай, Сара — подхвана Бетина, но беше късно.

Изведнъж Бетина се озова съвсем сама в кабинета, а в мозъка ѝ кипяха образите от прочетения предната вечер разказ — разказът, чийто най-мрачен момент Сара бе изобразила с изумителна точност, без изобщо да го беше чела. По същия начин, по който бе нарисувала „Шътърс“ в някогашния ѝ вид.

И както беше нарисувала тъмната, тайна стая, за която Бетина беше вече на път да повярва, че наистина съществува някъде из зимника на дома ѝ.

И за пръв път, откакто се помнеше, Бетина Филипс се замисли дали наистина желае да се прибере у дома си тази вечер.

Но пък къде другаде можеше да отиде?

Ник се отдалечаваше бавно от училището. Едва се влачеше, с надеждата да чуе зад гърба си вика на Сара да я изчака, за да вървят заедно, но, формално погледнато, без да нарушава нареждането на майка си: „Искам след училище да се прибираш право у дома, Ник. Директно. Без никого да изчакваш. Разбра ли? Не желая да се замесваш повече в каквито и да било проблеми.“

Не че досега се беше „замесвал“ по собствено желание. А и съвсем ясно му беше, че под „никого“ майка му имаше предвид не друг, а Сара Крейн. Но ако не я изчакаше, а тя случайно излезеше, какво толкова щеше да стане, ако изминеха заедно поне част от пътя?

Нищо, разбира се.

Но тя не се появи, а в мига, в който Ник свърна покрай ъгъла на път към дома, гласовете в главата му взеха да мърморят.