Джон Сол - Дом за разплата

Сара лежеше върху старото походно легло, което ѝ бяха дали, и се чудеше как ли би постъпила Анджи, ако осъзнаеше, че тя, наказаната, предпочита хиляди пъти да е тук, а не долу при семейство Гарви. Толкова вбесена беше, че Сара е закъсняла, че дори не я и изслуша, а направо я изгони в „стаята“ ѝ без вечеря. А пък Сара не намери за нужно да ѝ обяснява за банана в раницата си — останал ѝ от обяда — който щеше идеално да замести вечерята, нито да ѝ спомене, че би предпочела да си седи сама на тавана, вместо да седне на трапезата с цялото ѝ домочадие. Да не говорим, че и таванът не беше чак толкова зле, колкото вероятно си мислеха семейство Гарви. Намери една стара маса да ѝ служи за бюро, плюс парче въже и няколко стари телени закачалки в чекмеджетата на някакъв стар скрин, сигурно отдавна забравен там от домакините. Опъна въжето между две греди и провеси повечето си дрехи на закачалките, а останалите си вещи разположи в скрина, без да се съобразява повече с оплакванията на Тифани за това колко място била заемала.

Голата крушка, провесена през една от гредите беше малко въз силна, но като цяло на тавана ѝ беше далеч по-уютно, отколкото в разделената на две стая на Тифани.

Тъкмо дояде банана си и мобилният телефон на Ник извибрира в джоба ѝ.

Сара преглътна и последния залък банан, седна, извади телефона от дънките си и понечи да го отвори. Но после се поколеба. Ами ако не е Ник? Но дори и да не е — голяма работа! Нали той лично ѝ го даде? Дори Анджи няма да се подразни, че отговаря. Е, за Анджи не се знае, но никой друг. За всеки случай се обърна с гръб към вратата на тавана, да не би някой случайно да я подслушва.

— Ало?

— Аз съм — каза Ник.

На Сара направо ѝ олекна.

— Добре ли си?

— Дадоха ми цял куп болкоуспокояващи — рече той с изморен глас. — Имам две спукани ребра и разни други наранявания, но утре ще ме изпишат.

— Каза ли им кой те преби?

— Само това остава.

Сара се намръщи, после схвана мисълта му:

— Ако им се размине, нищо няма да им пречи да повторят, нали?

— Най-вероятно — съгласи се Ник. — Но не става дума само за мен. Конър и теб те спомена. Така че се пази от тях, разбра ли?

— Какво ни пречи да се оплачем в полицията? — попита Сара.

— Ти какво? Да не забрави, че полицията е бащата на Конър? Пък и Конър сигурно смята, че по този начин си го връща.

— Връща ли си го? За какво?

— Затова, че му убихме кучето.

— Но ти… — опита се да каже Сара, преди Ник да я прекъсне.

— Имам чувството, че аз го убих, Сара. Може и да ти се стори налудничаво, но докато ме биеха, се опитах да направя на Конър същото, което сторих и на кучето му вчера.

— Какви ги приказваш? Та ние нищо не сме направили!

Ник млъкна за секунда, а когато пак заговори, беше със снишен глас, сякаш не искаше никой да го чуе:

— Струва ми се, че не е така. Поне до мен що се отнася. Нали ти казах как точно в момента, в който си го рисувала, имах халюцинация как коремът на кучето се разпаря?

Всички нервни окончания по тялото на Сара изтръпнаха, но тя нищо не му отговори.

— Когато кучето на Конър ни се нахвърли, един от гласовете в главата ми взе да крещи и аз някак си разбрах какво трябва да направя. Просто отвътре ми дойде. Сетих се за халюцинацията и… — Поколеба се за кратко, после довърши: — … и усетих, че съм способен да го извърша! Че е достатъчно само да вдигна ръката си така, все едно държа нож, и… и…

Гласът му се изгуби. Настана продължително мълчание, а като се убеди, че Сара нищо няма да каже, Ник продължи:

— Ама ти нали беше там… Нали сама видя какво стана?

Сара потръпна при спомена.

— Но ти нищо не направи — упорстваше.

— Според мен точно аз го направих — отвърна Ник. — Всичко онова, което ти си рисувала, ми се яви, и после, като кучето на Конър ни налетя, просто последвах заповедта на гласа в главата ми. А днес се опитах да го направя повторно.

Сара така здраво стискаше телефона, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха. Какви бяха тия приказки от Ник? Изключено е да е сторил онова, което си приписваше.

— Но номерът не се повтори, така ли? — Трепетът в гласа ѝ издаде самочувствието, което се мъчеше да излъчи.

— Имам чувството, че не стана, понеже теб те нямаше — каза Ник. — Ако беше с мен, сигурно щях да успея да ги спра.

— Не — отсече Сара. — Онова, което сполетя кучето на Конър, нямаше нищо общо с нас.

— Според мен имаше — не се предаваше Ник. И преди Сара да успее да каже каквото и да било, добави: — Сестрата дойде. Трябва да прекъсна. До утре.