Джон Сол - Дом за разплата

И телефонът в ръката ѝ замлъкна.

Сара прекара следващите продължителни минути в дълбок размисъл, мъчейки се да проумее казаното от Ник.

Сигурно е от лекарствата, с които го тъпчат. Няма друг начин!

И съвсем неумишлено Сара стана от походното легло и отиде до мръсния тавански прозорец. Отърка част от мръсотията и се опита да погледне в мрака.

Там някъде, сред сенките на идващата нощ, имаше едно лице — едно-единствено лице — което можеше да ѝ обясни случилото се.

Но за тази цел трябваше да се добере до въпросното лице.

Още тази вечер.

Веднага.

Сара се ослуша да прецени обстановката в къщата.

Телевизорът на Мич дънеше през мощните многоканални колони за домашно кино, едва приглушени от целия етаж, който разделяше партера от тавана. Сара отключи прозореца и се напъна да вдигне старата дървена рамка със стъклото.

Тя се беше запекла от натрупалите се многобройни слоеве боя.

Притисна още по-силно дланите си към нея и взе да бута нагоре, но прозорецът помръдна чак след като сума ти трески и люспи от боята се забодоха под кожата ѝ, изскърца възмутено и се отлепи на не повече от сантиметър.

Напъна силите си докрай, но прозорецът не отстъпваше. Трябва да го победи, ако иска да види Бетина Филипс.

Огледа целия таван с надеждата да открие нещо, с което да повдигне прозореца. Накрая зад пукнатото огледало намери почти идеалния за целта инструмент: стар ръжен от ковано желязо.

Чудесно. Занесе ръжена до прозореца, пъхна го в процепа и натисна надолу.

Бавно — и с шумно несъгласие — прозорецът се открехна достатъчно, че да може да подхване остъклената рамка отдолу.

Колкото и да се стараеше Сара да не вдига шум, прозорецът така скърцаше и стържеше, че и умрелите можеше да събуди, да не говорим за някой член на семейството Гарви, но по някое време отворът стана достатъчно голям, че да може да се измъкне през него, а никой така и не се качи на тавана да ѝ попречи.

Сега оставаше само да ги изчака всичките да си легнат.

Най-после в десет телевизорът замлъкна. А в десет и половина през пода се разнесе мощното хъркане на Мич от спалнята им с Анджи, която се намираше точно под походното легло на Сара. Щом хъркането стана равномерно, Сара си облече парката, напъха ръкавиците в джобовете ѝ, уви шала около врата си и нахлупи плетената вълнена шапка до под ушите.

Прехвърли единия си крак през прозореца, после и другия, и стъпи неуверено върху стръмния покрив. Замръзна за миг като видя колко високо се намира над двора и се запита наистина ли е готова да рискува пак да си счупи крака — че и нещо по-лошо — само за да стъпи на твърда земя, да не говорим за тепърва предстоящото трамбоване чак до „Шътърс“. Ами ако не завари Бетина у дома?

Там ще е. Сара не изпитваше никакво съмнение по въпроса.

А ако не разговаря с Бетина, изобщо няма да мигне цяла нощ.

Бавно, опипвайки с крак къде да стъпи, преди да стовари там цялата си тежест, Сара се спусна по покрива чак до големия кленов клон, който се простираше над него.

После бавно се заспуска по самото дърво, от клон на клон, докато стигна до най-долния. И пак се спря. Все още не беше късно да се върне, да се покатери обратно, да пролази отново по покрива и да се приюти на тавана.

И пак погледна надолу, а земята ѝ се видя много по-далечна от действителните два-три метра, които я деляха от нея.

Шейсет сантиметра , рече си. Като провисна от клона, само толкова ще ми остават. Но ако пак си счупя хълбока при падането?

Престани да мислиш за това!

Стегна се, провеси се от клона само за пръстите на ръцете, отправи безгласна молитва към който от боговете случайно я слушаше, и се пусна.

Здравият ѝ крак пое по-голямата част от тежестта на тялото ѝ, а болката в чупения хълбок бе съвсем кратка и незначителна. Пое си два пъти дълбоко въздух и закуцука към мъглявия ореол на уличната лампа, надалеч от грозотата на домакинството на Гарви и към убежището, което резиденцията на Бетина Филипс ѝ предлагаше.

От разстлалата се над градчето мъгла нощната тишина бе добила призрачен вид. Сара напредваше с наострени уши, да чуе и най-малкия звук. Главната улица и площадът имаха съвсем обезлюден вид, но когато само след секунди мина покрай единствената кръчма в градчето, изведнъж ги чу.

Стъпките зад гърба ѝ.

Някой вървеше подире ѝ.

И не толкова го чуваше, колкото го усещаше. Закова се на място, ослуша се, но нищо не долови.