Джон Сол - Дом за разплата

Където пред нея се простря стигащият сякаш до безкрая коридор, в чието дъно се намираше стълбището към третия етаж.

А от двете страни на коридора вратите на спалните, които от години стояха затворени, сега или бяха леко открехнати, или отворени докрай.

Врати, които сутринта, на излизане от дома си, беше оставила затворени.

И над всичко това цареше пълна тишина.

— Може и нищо да не е — прошепна на кучето, но гласът ѝ още не беше затихнал, когато пак го чу.

Същия шум, който бе чула и отдолу, само преди секунди.

Същото приглушено говорене, което и сега идеше отгоре, но откъм далечния край на къщата.

Купър заголи горните си зъби и тихо изръмжа.

— Шшш — пипна тя кучето по главата да го успокои. — Идвай.

Минаха по коридора и заизкачваха стълбището за прислугата към третия етаж.

Но по средата на стълбите ги посрещна полъх от леден въздух — въздух с миризмата на плесен — като онзи в мазето, — и тя се закова на място, но полъхът така бързо изчезна, че се усъмни дали изобщо го е имало.

— Окей — прошепна на Купър. — И друг път ни се е случвало. Сигурно Пайуакет и Роки правят някоя беля, нали? — Но усети, че не вярва на думите си и че Купър също не ѝ вярва.

И тук, както и на втория етаж, всички врати бяха отворени — едни само открехнати, други зееха.

С изключение на онези към огромното работно помещение в далечния край на коридора, което прислугата бе използвала не само за гладене и кърпене на дрехи, но и за простиране, когато дъждът или студът не позволяваха да изнасят прането навън, а така също бе изпълнявала всички други задачи, които предшественикът на Бетина предпочитал да се вършат у дома, а не да се възлагат на външни изпълнители.

Само че в това помещение бяха работили не само слуги, но и затворници. Двукрилата врата към него беше плътно затворена, но именно иззад нея идеше онзи тих ропот от гласове.

Сякаш след десетилетия пълна тишина просторната стая се беше напълнила отново с някогашните слуги и затворници. Бетина нямаше да се учуди, ако от коридора дочуеше съскането на някоя стара парна гладачна преса или гневни гласове, негодуващи от непосилния труд. Запъти се към вратите, но Купър се отдръпна и пак заръмжа тихо.

— Няма страшно — каза Бетина и го погледна за миг. — Идвай с мен!

Но като пак пристъпи по посока на работното помещение, изпод вратата на балната зала в коридора навлезе облак плътна бяла пара.

— Нали ти казах? — обърна се към кучето. — Просто счупен прозорец, откъдето нахлува мъгла.

Но Купър пак отстъпи крачка назад.

— Не се плаши бе, женчо — присмя му се Бетина, стегна рамене и тръгна непоколебимо към вратите.

Но в мига, в който протегна ръка към дръжката, отворената врата на стаята от лявата ѝ страна изведнъж се захлопна така силно, че Бетина подскочи и се извъртя.

Насрещната врата също се затвори с трясък и Бетина инстинктивно понечи да се върне обратно. Купър се разлая с пълен глас, а някъде отдолу долетя и воят на Роки.

Забърза се и в един момент се усети, че вече тича по коридора, а вратите и от двете ѝ страни се затваряха гръмовно.

Прогонват ме , мина ѝ през ум. Не ме искат тук.

Стигна до горния край на стълбището едновременно със затряскването на последните врати и запрескача през едно стъпалата надолу, предвождана от Купър.

Някъде по средата кучето се препъна и се изтъркаля до долната площадка.

— Купи! — проплака Бетина, но преди още ехото от гласа ѝ да заглъхне, кучето скочи обратно на нозе и хукна напред, Бетина — подир него. Но не успя и две крачки да направи към главното стълбище, когато дебелите дъбови врати от двете ѝ страни взеха да се затръшват, и то с такава сила, че очакваше касите им да изскочат и да се разлетят на трески. Купър вече летеше надолу по стълбището с подвита опашка, при все че главата му бе навирена и виеше към нея, та Бетина пак се затича. Още преди да стигне до стълбите, главата ѝ така беше взела да кънти от ударите на вратите в рамките им, че и тя се понесе надолу без всякаква мисъл, че може да се спъне и евентуално да падне. Единствената ѝ цел беше да се махне оттам.

Цялата къща като да бе оживяла. Врати се блъскаха навсякъде, а какофонията от гласове по горния етаж ставаше все по-шумна.

Изобщо не беше вятърът. Онова, което вилнееше из къщата, нямаше нищо общо с вятъра. И каквото и да беше то — сега се беше устремило към нея.

Усещаше го — като беснееща из цялата къща осезаема сила.

Какво да прави? Накъде да бяга?