Джон Сол - Дом за разплата

Насочи се по навик към зимната градина, но вратата ѝ в същия миг се затвори с трясък и тя се върна.

Трапезарията! А зад трапезарията — кухнята!

Но и техните врати се затръшнаха, та накрая не ѝ остана никакъв избор. Понесе се към главния вход. Полилеят се люлееше лудо над главата ѝ, врати и прозорци не преставаха да тряскат. Къде е Купър? И къде изчезнаха Роки и Пайуакет?

Но и те нямаха значение. Единственото, което ѝ оставаше да направи, беше да се махне от къщата.

И то веднага, докато все ще можеше.

Ако все още можеше.

Оставаха ѝ някакви си три метра до вратата, когато чу нов звук.

На камбани! Мощни, кънтящи камбани, все едно чудовищен часовник отмерваше най-тъмния час на нощта. Бетина замръзна, а камбаните не млъкваха, но колкото повече звънът им се усилваше, толкова повече утихваше какофонията в къщата.

Вратите престанаха да се блъскат.

Надвикващите се гласове замлъкнаха.

Полилеят спря да се люлее.

После и самите камбани — мощните дрънчащи камбани — също позатихнаха.

Входният звънец!

Онова, което я беше стреснало, се оказа входният звънец.

Бетина се вторачи във вратата за един дълъг миг.

Звънецът отново издрънча, последван от чукане. Само дето чукането прерасна в яростно блъскане.

И на Бетина изведнъж всичко ѝ се изясни.

Цялата къща очакваше онзи, който стоеше пред вратата.

Като че цялата къща се беше подготвяла за този посетител.

И цялата къща копнееше той да пристигне.

Блъскането се поднови до такава степен, все едно някой се мъчеше да разбие входната врата със стенобойна машина. Всеки нов удар разтърсваше гредоредите в къщата и заплашваше да направи вратата на трески, за да влезе онова нещо отвън, независимо дали тя щеше да му отвори или не. Но и от засилващото се блъскане на Бетина ѝ стана ясно, че вече не зависи от нея дали да отвори.

Тласкана от някаква непреодолима сила, Бетина отиде до вратата и дръпна резето.

На прага стоеше треперещата от студ Сара Крейн, вдигнала юмруче за поредното почукване по дървото.

Два часа по-късно Бетина и Сара все още седяха в притихналата зимна градина. Къщата около тях се беше умълчала, а мъглата навън — вдигнала. Над езерото висеше почти пълна луна, а повърхността му блещукаше така, сякаш бе застлано с паваж от скъпоценни камъни. Бетина изслуша безмълвно всичко, което Сара ѝ разказа, само от време на време я прекъсваше с по някой въпрос. Страхът, който бе изживяла тъкмо преди Сара да пристигне — онзи абсолютен ужас, дето я обзе, сякаш къщата искаше да я изхвърли навън в нощта — беше изчезнал; старият дом ѝ се струваше съвсем безопасен, уютен и, както винаги, кротко задрямал. Сега, след като часовникът в преддверието отмери полунощ, Сара най-после я погледна уплашено.

— Какво става? — попита. — Какво означава всичко това?

Но Бетина, вместо да ѝ отговори, контрира със свой въпрос:

— Ще се чувстваш ли удобно, ако преспиш тук тази нощ?

Сара кимна, без ни най-малко да се подвоуми:

— Обичам тази къща. Тук… — и млъкна за миг, да намери най-подходящата дума — … тук ми е много хубаво. Имам чувството, че принадлежа към нея.

— Добре, поне по този въпрос сме единодушни — отбеляза Бетина. — А като гледам колко часа стана, май ще е най-добре да си лягаме.

— Искам да рисувам — завъртя глава Сара. — Що за странно желание точно когато така ми се спи, че едва държа очите си отворени?

— Никак не е странно — отвърна Бетина. — Бих казала, че е по-скоро изява на талант. Талант, който не може да бъде озаптен. Така че, ако ти се рисува — рисувай. А пък аз ще запаря още един чайник.

Сара сне от раменете си плетеното вълнено одеяло, с което се беше увила след пристигането си, стана и се изправи пред статива. Сложи му нов рисувателен лист и взе молив от въглен.

Бетина я изчака да направи първата линия, след това се запъти към кухнята да кипне водата.

Нямаше никаква представа какво ще нарисува Сара тази вечер, но беше убедена, че каквото и да е — ще е важно.

И ще бъде свързано по някакъв все още неразбираем за нея начин с къщата.

С нейната къща.

С тази къща.

Пожар!

Вълмата лют черен дим душаха Ник Дънигън, прогаряха дробовете му, а пламъците овъгляваха ръбовете на джинсите му, топяха каучуковите подметки на маратонките и лазеха нагоре по нозете му. Ноздрите му се изпълниха с вонята на горяща плът и той взе да рита пламъците с надеждата да се освободи от огъня. После направи опит да се обърне и да побегне, но краката му вече не го слушаха.