Джон Сол - Дом за разплата

Усещането обаче не я напускаше.

Дали да не се върне?

Не! Само напред!

Опита се да ускори крачките си, но ето че освен усещането, вече различаваше и шума от движещото се зад нея нещо.

Човешки стъпки.

Нея ли я следят?

Но защо?

Дори да върви някой подире ѝ, това не значи задължително, че я преследва.

Освен ако не е Конър Уест. И изведнъж в главата ѝ отекнаха думите на Ник: Конър и теб те спомена.

Глупачка! И то — глупачка с развинтено въображение! Нищо няма зад нея. Никой не върви след нея. А дори и да върви, по-добре да се изправи очи в очи насреща му, отколкото да бездейства насред тази сгъстяваща се мъгла.

Сара се стегна, наложи на сърцето си да се успокои и изведнъж се завъртя на пета.

Нищо! Нямаше жива душа! И зад нея, и отпред, тротоарът си беше съвсем безлюден и нищо не нарушаваше нощната тишина.

А онова, което бе дочувала, бе ехото от собствените ѝ стъпки, отразявано от сградите, покрай които вървеше.

Или пък само ѝ се беше сторило, че чува нещо.

И тъкмо когато пулсът ѝ почти спадна до нормалното си темпо, иззад ъгъла отпреде ѝ излезе кола и бавно се насочи към нея.

Сара се сгуши в рамката на магазин за домашни потреби, притисна се плътно в сянката и вдигна качулката на парката си. Ами ако я търси Мич или Анджи? Или дори Конър Уест? Какво може да направи?

Не може да бяга… а и няма къде да се скрие…

Паниката започна пак да я обзема, а сърцето ѝ заблъска тъй лудо, че сигурно и човекът в приближаващата кола щеше да го чуе.

Колата обаче отмина и стоповете ѝ бързо се скриха в мъглата.

Продължи напред, придържайки се към сенките в желанието си да стане колкото се може по-невидима.

На края на града тротоарът внезапно свърши, Сара се спря и затърси пътя, който чезнеше в гъстата мъгла. Тя можеше да крие всичко — Конър и приятелите му можеха да я причакат, без тя изобщо да ги види. Пък и да ги видеше, какво щеше да стори? Нито можеше да избяга от тях, нито имаше с какво да се отбранява.

Май трябваше да си седи у дома.

Само дето там изобщо не беше домът ѝ и никога нямаше да стане, така че колкото и да я беше страх, трябваше на всяка цена да се срещне с Бетина Филипс.

Длъжна беше да стигне до „Шътърс“.

Тръгна по асфалта — една бавна крачка подир друга — и имаше чувството, че самата тя се разтваря в мрака.

Ами ако пропусне автомобилната алея към голямата сграда? Ако я подмине и продължи нататък в ледовитата мъгла, та стигне чак до…

До къде, наистина? Та тя дори няма представа какво следва след „Шътърс“, освен езерото.

Не, няма начин да я пропусне. Ще види портата.

Напъха ръце дълбоко в джобовете си и продължи да крачи в тъмнината.

Бетина Филипс се стресна в съня си. Сърцето ѝ биеше силно, мозъкът ѝ тънеше в мъгла.

Какво става?

Къде се намира?

Постепенно чувството за дезориентираност премина. Беше си у дома, в студиото, и беше задрямала, четейки, върху шезлонга.

Но тя никога дотогава не беше заспивала на шезлонга. А след като мозъкът ѝ взе да се съсредоточава, усети, че дори сега, в будно състояние, не се чувстваше някак си у дома си.

В къщата имаше нещо ново, нещо различно.

Стиснала Форлорн в обятията си и следвана по петите от Купър, Бетина разтвори големите врати на зимната градина и влезе в просторното фоайе.

И замръзна на място.

Провесеният от тавана огромен кристален полилей се полюляваше бавно като гигантско махало, а от плавното му ритмично движение голямата зала сякаш оживяваше с бавно помръдващи сенки.

Не стига това, ами ѝ се стори, че дочува нещо откъм горния етаж.

Нещо като гласове.

Що не вземе да се махне, да прекара някъде другаде нощта?

Мисълта още витаеше из главата ѝ, когато Бетина установи, че се е запътила към стълбището, все едно привличана от мощен магнит.

Още на първото стъпало Форлорн изведнъж се вдърви в обятията ѝ, после издрапа да го пусне, скочи на пода и изчезна през трапезарията към силно осветената кухня.

Дали пък, вместо да се качи догоре, да не последва котката. Но каква полза би имало от това? Ако горе се е счупил някой прозорец, така ли ще остави мъглата, дъжда и снега да влизат в къщата само защото се е изнервила?

— С мен ли си, мойто момче? — попита седналото вече в нозете ѝ куче, което я гледаше разтревожено. — Давай да вървим да си свършим работата.

И Бетина бавно, с една ръка приплъзваща се по гладкия парапет и със заглушени от постелката стъпки, се заизкачва по извитото стълбище към площадката на втория етаж.