Джон Сол - Дом за разплата

Сара отмести тежката училищна врата с надеждата да не се е забавила толкова при госпожица Филипс, та Ник да си е тръгнал без нея. Но не видя никого нито по тротоара, нито по ливадата пред училището, а това означаваше, че е станало дори по-късно, отколкото предполагаше. Ник си е отишъл, а Анджи ще е бясна.

Слезе по стъпалата и тръгна наляво да пресича ливадата, но изведнъж се стресна и се запита защо е поела в противоположната посока.

Защо?

Защо не върви право към дома, както ѝ е заръчала Анджи?

Достатъчно ще е да се обърне и…

Само че вече се беше отдалечила от училището. И беше стигнала до портата към парка, без изобщо да може да си спомни как е дошла дотук. И изобщо нищо не помнеше. Имаше чувството, че е направила само няколко крачки, а паркът бе поне на две преки от училището.

Как беше стигнала дотук? Какво я беше довело насам? Озърна се, но не забеляза нищо особено.

Но пък, от друга страна, беше убедена, че присъствието ѝ тук не е безпричинно. Навлезе малко по-навътре в парка, като през цялото време се ослушваше, но не чу нищо, освен по някоя минаваща по „Мейн Стрийт“ кола. И тъкмо се канеше да се върне на тротоара, когато забеляза нещо насред пътеката за бягане.

Раницата на Ник.

Сърцето ѝ взе да блъска. Приближи се бавно и се приведе тромаво да я вдигне.

— Ник? — провикна се. — Къде си, Ник? Ник!

Някъде отляво дойде слаб стон. Сара пусна раницата и се втурна натам. Ник, в безсъзнание и целия окървавен, лежеше на замръзналата земя, скрит наполовина от някакъв храст, с окървавен клон от дърво до главата.

— Помощ! — развика се Сара. — Помощ!

И без да обръща внимание на болката, се свлече на земята.

— Ник? Ник!

За миг ѝ се стори, че той изобщо няма да реагира, но после очите му едвам се отвориха.

— С-Сара? — успя да прошепне.

— Какво стана? Кой те подреди така? — И сама си отговори още преди Ник да беше оформил думите си. — Конър, нали? Той и приятелите му!

— Исках да ги с-спра — шепнеше Ник. — Както направих… — гласът му се загуби, но успя да добави: — вчера.

Вчера ли? Какви ги приказва? Та нали вчера кучето им се нахвърли и…

Нов стон на Ник прекъсна мислите ѝ. Той се опита да седне, не успя и пак падна възнак на земята.

— Къде ти е телефонът? — попита Сара. — Трябва да се обадя на „Бърза помощ“.

— В дж-джоба ми — успя да каже Ник. — Но не на 911. Обади се на майка ми.

— Та ти изобщо не можеш да станеш — рече Сара, и се опита да извади колкото се можеше по-внимателно телефона от джоба на Ник, но не успя да го направи, без да предизвика у него болезнена гримаса. — Ако майка ти реши да те вдигне, може само да направи някоя беля.

— По главата ме удариха — каза Ник. — И ме ритаха. Но май нищо не са ми строшили. — Пак се опита да стане, пак не успя и леко кимна: — Окей. Но и на майка ми се обади.

Двата разговора отнеха по-малко от минута, но като понечи да върне телефона в джоба му, Ник отмести ръката ѝ.

— Задръж го — рече. — Така ще мога да ти се обаждам.

— Но той си е твой…

— Задръж го за известно време, окей?

Опита се да го разубеди, но в този момент чу воя на пристигащата линейка и взе, че пусна мобилния телефон в раницата си.

— След минутка ще са тук — каза на Ник. — Ще се оправиш.

Ник успя някак си да ѝ кимне.

— Радвам се, че не беше с мен, но…

— Ако бях с теб, сигурно нямаше да посмеят да те пипнат.

Ник завъртя глава и лицето му се разкриви от болката, причинена дори от това слабо движение.

— Щ-щяхме да успеем да ги спрем — рече. — Като вче… — И млъкна, понеже сирената, от която Сара вече едва го чуваше, изведнъж замлъкна. — Отиди да им кажеш къде съм — каза, а Сара се изправи. Като я видя да тръгва към пътеката, Ник пак се обади: — Ще ти звънна — рече. — Довечера, след като майка ми се прибере.

Лили Дънигън наби спирачки зад линейката по-малко от тридесет секунди след пристигането ѝ и хукна в парка. Сара остана да види как медицинският екип прегледа набързо Ник, после го сложи на носилка и го натовари в линейката. Лили Дънигън или не я видя, или се направи, че не я вижда, но мина покрай нея без да отбележи присъствието ѝ и тръгна след „Бързата помощ“.

Отслабващата следобедна светлина подсети Сара да си погледне часовника на излизане от парка и да ускори крачките си към дома. Анджи сто на сто ще е ядосана, но дали пък ако не ѝ разкаже защо е закъсняла…

Не. Няма смисъл. На Анджи ще ѝ е все едно какво я е забавило.

Тя просто ще е ядосана, а Сара ще бъде наказана.