Джон Сол - Дом за разплата

Добре де, а къде са останалите животни?

Като по поръчка, през вратата на кухненския килер се измъкна Пайуакет — кафявият тигров котарак, кръстен на котарака в стария филм 6 6 „Камбана, книга и свещ“ (Bell, Book and Candle, 1958 г.) на режисьора Ричард Куин. , който си беше пуснала вечерта, след като го беше донесла у дома — и се уви около нозете ѝ.

Глупачка. Втелява се. Всичко си е наред.

С Пайуакет по петите ѝ и Купър, оставен на страж на определения от самия него пост в кухнята, Бетина се отправи с чашата чай и папката с рисунките към студиото си. Но вместо да пренебрегне мрака в стаите, през които минаваше, за да пести от сметката за електричеството, тази вечер запали всяка лампа, покрай която мина, прогонвайки колкото се може по-далеч мрака.

Мъглата се стелеше по огромните прозорци на бившата зимна градина, та вместо да види просторната почти замръзнала ливада, стигаща чак долу до заледеното езеро, Бетина съзираше в прозорците само собственото си отражение, което за част от секундата почти ѝ заприлича на нечие друго — на жена, която Бетина разпозна като себе си, но която в момента не се намираше в безопасност вътре в къщата, а се губеше из мъглата навън.

Престани, Бетина , рече си. Стегни се. Просто вършѝ онова, за което дойде тук.

Сложи папката върху рисувателната маса, отвори ципа и извади рисунките на учениците от изминалия ден.

Най-отгоре бяха онези от последния час, с класа на Сара Крейн. Бетина ги прехвърли набързо, търсейки приноса на най-добрата си ученичка към тазвечерната ѝ работа.

Но не намери нищо.

Обичайната сбирка от рисунки, от безлични до едва разбираеми, но нищо от Сара.

Какво е станало? Сара присъстваше в часа и колкото и труден да се беше оказал натюрмортът за повечето ѝ ученици, поне на Сара не се предполагаше да създаде проблеми.

Но очевидно не си беше предала работата в края на часа.

Някъде към средата на купчината рисунки изведнъж застана нащрек.

Миг след това отнякъде над нея долетя мощен трясък и Пайуакет мигновено хукна на разузнаване.

Рефлексът ѝ обаче — внезапното стягане на всичките ѝ мускули и приливът на адреналина в кръвта ѝ — бе предшествал трясъка.

Само с част от секундата, но това не ѝ пречеше да е убедена, че беше усетила шока преди да чуе звука.

Това пък как стана?

Придърпа пуловера по-плътно около себе си и тръгна подир Пайуакет, но се поколеба. Дали пък да не се обади в полицията и да остане да ги изчака тук, докато…

Докато какво? Какво всъщност ще каже на полицаите? Че нещо в къщата ѝ не е наред и че е чула някакъв трясък горе, като от нещо паднало? Ами то цял град знае, че живее с пет животни. Да не очаква полицията да дойде да разследва някоя строшена ваза само защото я е страх да отиде сама да я види в собствения ѝ дом?

Пък и дори наистина нещо да не беше наред — дори наистина да има някой друг в къщата — Купър и Роки щяха да се съдерат от лаене.

Роки!

Ама, разбира се, че е бил той. Роки — оказал се по-непохватен и от Купър в най-лошите му дни — сигурно се е опитал да се качи със скок на леглото ѝ, но е успял само да се тресне в нощното ѝ шкафче.

И все пак, преди да тръгне да проучва станалото, Бетина се върна в кухнята, където завари Купър все ще на пост пред вратата към зимника.

— Хайде, Куп! Да вървим да видим какви ги е надробил Роки.

Големият пес обаче не помръдна.

— Моля ти се!

Купър се подвоуми, хвърли нов подозрителен поглед на вратата за мазето, после се изправи и последва Бетина до началото на стълбището. Но вместо да изтича както винаги напред, тази вечер кучето изчакваше на една-две крачки зад нея, а когато стигнаха първата площадка, май вече беше готово да се върне обратно.

Дали не беше чул нещо?

Бетина също спря и се ослуша.

Нищо.

Нищо, освен пипалото студен въздух, което като че се спусна отгоре ѝ и от повея кожата на Бетина настръхна, а Купър тихо изръмжа.

— Да вървим! — настоя Бетина, но и се запита дали думите ѝ са адресирани към кучето или към самата нея.

Стигна до етажа, но взе да усеща нещо ново: въздухът беше влажен и миришеше на плесен.

Като в мазето.

Сърцето ѝ се канеше да излети от гърдите. Какво става?

— Може някой прозорец да се е счупил — прошепна на глас. Но дори в собствените ѝ уши думите прозвучаха неубедително.

На горния край на стълбището сивият тигров котарак Форлорн — едноушко с нещастен вид, заради който Бетина му беше дала точно това име 7 7 Forlorn (англ.) — отчаян, безнадежден. в мига, в който го видя — така се беше вторачил в стената, че Бетина неволно проследи погледа му.