Дейвид Игнейшъс - Директорът

Почти бяха стигнали до стълбището. Уебър се обърна към лидера на групата.

– Това необходимо ли е? - попита той. - Трябва да отида на място, от което мога да следя събитията.

– Не можем да рискуваме, господин директор. Трябва да ви отведем до безопасно отдалечено местоположение веднага. Такива са заповедите.

– Чии заповеди? - попита Уебър, докато го бутаха по стълбите. Никой не му отговори.

Директорът на ЦРУ стоеше приклещен от всяка страна от въоръжени мъже. Те се движеха така, все едно очакваха атака от всеки ъгъл на стълбището. Излязоха през аварийния изход, който се намираше вдясно от главния вход, и се озоваха навън. Един от хората от ескорта на Уебър посочи към голямо превозно средство, паркирано на вип паркинга.

– Това е автомобилът ви, господин директор - каза мъжът и поведе Греъм към бронирания джип. Приличаше на една от президентските коли, които можеха да издържат и на танкова атака.

Клайн, заместник-директорът на „Поддръжка“, вече беше излязла и стоеше до превозното средство. Пръстен от мъже в паравоенни униформи охраняваха паркинга. Уебър никога досега не беше виждал подобни униформи. Те не бяха от военните сили или от охранителите, които той познаваше.

– Коя е секретната квартира, в която ме водите? - попита Греъм. - Разполага ли с комуникационни системи?

– Не знам, сър. Ще ни разкрият местоположението и по път от съображения за сигурност.

– Че така може да отидем в Орегон - възпротиви се Уебър.

Клайн не се разсмя, нито някой от колегите и. Това беше

тяхната работа, а за тях професионализмът означаваше, че трябва да действат автономно от персоната, която охраняваха.

– Изпразнете джобовете си, моля, господин директор.

– Защо? - попита Уебър. - Всичко, с което разполагам, са портфейлът ми и лични комуникационни устройства.

– Задръжте портфейла - отвърна Марша, - но трябва да оставите всякакви комуникационни апарати при техниците, за да се уверят, че не носите GPS тракери или други проследяващи устройства, които могат да отведат нападателите до секретната точка.

– Необходимо ли е всичко това? - попита Уебър.

Клайн кимна и Греъм разбра. Директорът по сигурността просто си вършеше работата.

Вратата на бронираното превозно средство беше отворена. Тя беше дебела и тежка като вратата на банков трезор. Един па- равоенен офицер стоеше до нея с готово за употреба оръжие. Уебър погледна към необичайната униформа и потърси някаква разпознавателна емблема.

Най-накрая намери малък надпис, на който пишеше „ОДНР“.

– Кой нареди тази операция? - повтори въпроса си Греъм. - Искам отговор, мътните го взели, или си тръгвам.

Този път заради страх или съжаление Клайн отговори:

– Директор Хофман от ОДНР е наредителят на операцията, той докладва директно на Белия дом - обясни тя. - Просто искат да се уверят, че сте добре.

– Естествено, че искат - отвърна Уебър.

Влязоха в джипа и вратата се затвори след тях. Превозното средство полетя през паркинга, излезе на пътя и се насочи към магистралата. Този път нямаше сирени, само високоскоростно шофиране и мотоциклетисти за ескорт отпред и отзад.

Когато автомобилът зави по Белтуей, а след това пое по Път 270, Уебър предположи, че са се насочили към местоположение в горите близо до Кемп Дейвид и че може да отнеме известно време, докато отново разполага с нормални комуникации.

Нападението в Базел започна горе-долу по същото време, в което автомобилът на Уебър изгасна на Мемориъл Бридж. Беше невидимо, като леден повей в хладния ноемврийски въздух в Швейцария. Водачът на екипа беше Ед Джуно, който най-добре познаваше целта. Той командваше малката група, която Джеймс Морис беше вербувал, плюс двама пара- военни офицери, които бяха назначени в тайната база на Морис в Денвър преди няколко месеца. Заповедите им гласяха, че се присъединяват към поделение, което е под командването на офиса на директора на националното разузнаване, упълномощено от Съвета за национална сигурност. Това означаваше, че макар да включваше военни офицери, операцията е тайна, чието съществуване беше държавна тайна и щеше да бъде отречено, ако някога бъдеше разкрито. Или иначе казано, от законна гледна точка никога не се беше случвала.

Джуно разположи командния си пункт в апартамент в хотел „Метропол“, една пресечка западно от главния офис на Банката за международни разплащания на „Ноенщрасе“. Хотелът беше обикновен и съвременен. Мъжът разполагаше с нова самоличност, след като останалите му бяха разкрити. Вече не приличаше на гангстер, а на бизнесмен. С една хубава подстрижка и елегантен костюм дори един татуиран анархист можеше да прилича на вицепрезидент на голяма компания. Нощта, в която пристигна, Джуно направи петстотин коремни преси. След това гледа „Аз, проклетникът 2“ на хотелското видео.