Елена Делбанко - Сребърният лебед

Лебеда бил продаден в Париж на Ж. Б. Вилом през 1854 г. Оттук насетне следата беше документирана. Жан-Батиз Вилом, както бе всеизвестно, предпочитал кремонските инструменти. Той бил първокласен копирач на инструменти и съсредоточил собствените си усилия върху модела на Лебеда. Използвал дебеломер, за да измери дебелината, използвал същата ширина на тялото и царгите като на отдавна умрелия италиански майстор, той съвсем точно следвал шаблона на Лебеда. Пропорциите му и ефовете му, както и позиционирането на душичката били изчислени така, че да произведат най-богат и най-сладък звук. Никой не можел да сътвори по-добър от него, или поне така твърдял Вилом. И на този Вилом сега свиреше Мариана.

Баум приключи лекцията си и се извини, за да съобщи на партньора си Пиер Фернан, че семейство Розел са дошли. Секретарката ги отведе в една малка стая и донесе сребърен поднос с кафе и бишкоти. Франсин си взе, макар че току-що бе закусила.

Баум се върна с лютиера Пиер Фернан. Той носеше жълта роба с навити ръкави над облеклото си. Беше дребен мъж с напомадена коса, сресана назад, и със сиви мустаци, извити в краищата. Зад него вървеше Филип Сорел, негов асистент и мениджър на ателието му. Остана най-отзад и кимна, за да ги поздрави. И той носеше роба.

Баум ги представи един на друг и всички се здрависаха.

– Enchante – рече Фернан, – de vous revoir, Madame , и да се запозная със сина ви. Чувам все, че той артистичният наследник е на мосю Фелдмън, но виждам още, че е и красавец.

Франсин отвърна, че също се радвала да го види отново.

– Съкрушен съм за Александър, desole – обърна се той към цялата стая. – Знаете, че винаги съм му викал „Маестро“, но той ми казва не, не, името ми е Александър. Загубили много велик приятел.

Макар от десетилетия да живееше в Америка, Фернан имаше силен френски акцент.

Дори този на майка ми е по-слаб, помисли си Клод развеселен, а тя никога не е живяла в англоезична страна.

– Знаете ли – продължи лютиерът, – че тоз лебед е моето бебе, съкровище ми. Все съм аз този работи по него, още откак мосю Фелдмън донесъл него от Страсбург. Сам аз работех за великия майстор Сакони, кога за първи път дошъл в тази страна и бях, ако можете повярвате, млад. Чакал много години да дойде шанс да го реставрирам, но мосю Фелдмън беше винаги твърде зает да свири. Надявам се, разбирате, мосю Розел, че обещал на него да се грижи.

– Разбира се – каза Клод, – чест ще бъде за мен да работите по него. Но можете ли да ми кажете в какво състояние се намира в момента? Мосю Фелдмън винаги е вадил толкова хубав звук от него, че той сякаш никога не се нуждаеше от подобрения.

– А, туй не е проблем. Звукът е прекрасен, но му е нужна грижа. Има пукнатина, миниатюрна, на гърба и други неща да се поправят. Лакът трябва да се почисти, става малко потъмнял, от пътуванията, от промени в климата, от прах. Малко работа по душичката, може би да понаглася магаренцето – всеки голям инструмент заслужава това, разбира се. Ще го накарам да запее дори по-хубаво от сега. Но вие искате да видите? Елате, мосю, мадам, в мое ателие, където е в безопасност.

Заедно с Баум и Сорел, Клод и Франсин се върнаха, минаха край офисите и се отправиха към студиото на лютиера. То беше голямо и светло, по ръбовете на работните маси бяха наредени щипки. По стените имаше рафтове, върху които бяха натрупани дълги греди. Бели дървени тела в кутии, чието съдържание бе описано чрез датата и мястото на придобиването им, пълнеха допълнителните рафтове. Имаше кутии, озаглавени: шийки – цигулка, виола, чело, и една кутия с етикет: охлюви.

Един шкаф, чиито вратички зееха отворени, съдържаше шишета с разредители за бои, масло от ленено семе и пигменти, четки и парцали. От клиновете в стената висяха различни инструменти и на всяка работна маса имаше разглобени музикални части. Няколко от тях, все още нелакирани, бяха бели на цвят. По пода имаше стърготини; въздухът беше наситен с миризмата на лепило и лак. Главата на Клод се замая от вълнение, когато Фернан отключи сейфа с размерите на цяла стая и ги покани вътре.

Там, в отделни клетки, от кадифени ремъци висяха различни инструменти. В тези отделения имаше още дървени бъчви, до различна степен пълни с части от инструменти, ако те се намираха в разглобено състояние: шийка, охлюв, стреме. Една от цигулките, гваданини, беше напълно разпарчосана; стоеше си в контейнера като пациент в интензивното, който е претърпял операция. Тук, в сейфа, бяха събрани най-ценните инструменти – под малки етикети, прикрепени към нишите: гваданини, страдивариус, вилом.