Елена Делбанко - Сребърният лебед

На следващата сутрин в хотелския ресторант maitre’d ги придружи до една маса до прозореца, покрита с покривка.

– Е – рече Франсин, – голяма изненада изживяхме, mon petit , ти получи наистина забележителен подарък. Неочакван при това. Нямах представа, че моят стар приятел ще прояви такава щедрост към теб.

Клод, с коса, все още мокра от душа, си играеше с лъжичката в чашата.

– Маман, наистина ли не знаеше нищо за това предварително? Все ми се струва, че си знаела.

– Не, скъпи, наистина не знаех, макар че, разбира се, винаги съм мечтала да имаш такъв великолепен инструмент и действително се чудех какво ще прави Александър с Лебеда, след като Мариана спря да свири.

– Тя не точно е спряла да свири, маман – възпротиви си Клод. – Грижила се е за баща си – той спря. – Може би възнамерява да поднови кариерата си. Напълно е възможно.

Франсин не обърна внимание на думите му.

– Чудех се защо ни вика в Бостън адвокатът му и започнах да подозирам, че ни очаква някаква изненада. Ти знаеш, естествено, че той страшно много се гордееше с теб. Винаги е казвал, че си най-добрият му ученик.

– След Мариана – поправи я той. – За нея говореше с най-големи суперлативи.

– Вярно е, но когато тя спря да свири, ти стана най-голямата му надежда. Сега, скъпи, наистина си наследникът на неговия звук, на музикалните му идеи, на виртуозността му и... на неговия страдивариус.

– Не смятам да се преструвам, че ми е все едно. Чувствам се като галеник на съдбата. Почти не мигнах миналата нощ при мисълта, че днес ще видя Лебеда. Но се почувствах виновен, когато Мариана избяга така – като че ли сме й го откраднали – той погледна към майка си и се усмихна. – Естествено, не бих искал да го върна.

– Никой няма да те моли за това. Тя знае, че такава е волята на баща й.

– Маман, знаеш ли защо е спряла да се изявява като солист? Вие бяхте толкова близки приятели, може би г-н Фелдмън ти е казвал. – Клод замлъкна. – Колко странно човек да спре да свири така внезапно насред такава бляскава кариера.

– Александър никога не е споделял с мен. Смятам, че може би дори самият той не е знаел истинската причина. Но винаги е казвал, че има общо с болестта и смъртта на майка й – че била изпаднала в тотална депресия. – Франсин намаза земела си с масло и отхапа. – И – продължи тя с лице, свъсено от неодобрение, – може също да има нещо общо с онази изключително шокираща и абсурдно публично демонстрирана връзка с руския диригент Антон Пиетовски, която продължи няколко години – женен мъж почти на възрастта на баща й. Всички знаеха за нея. Всички ги одумваха. Пътуваха заедно и дори не се опитваха да крият отношенията си. Но после Пиетовски я остави и се върна при жена си.

– И какво стана с Мариана? – попита Клод силно развълнуван.

– Говореше се, че ужасно страдала, че сърцето й било разбито.

– И спряла да свири ли?

– О, кой знае, скъпи. Какво ни засяга нас – тя спря и задъвка. – Не помниш ли колко често Александър намекваше, че един ден виолончелото може да бъде твое? Очевидно не само те е дразнил.

– Но никога не съм смятал, че наистина има такива намерения, а ти? – Той се загледа в лицето на майка си.

– То щеше да отиде у дъщеря му, сигурна съм, ако беше продължила кариерата си, но тя реши да я прекрати. За какво би й послужил този инструмент сега? За да свири на него в малки, незначителни състави за камерна музика ли? Александър искаше Сребърния лебед да е в ръцете на голям челист с голяма кариера. Затова сега Лебеда е твой.

– Той има определена цена, добре знаеш това, а тя може да има нужда от пари.

– Е, не е като да не й е оставил нищо. Тя наследява всичкото му имущество и сметки, а и онези копия, които, ако иска, може да продаде – спря за миг, после заяви. – Наистина, Клод, не е наша работа.

– Въпреки всичко – настоя той, – аз лично съм притеснен и ще се помъча да се свържа с нея. Може би ще я поканя на концерта си. Много бих искал да я опозная по-добре. – Той проби жълтъка на яйцето си и се загледа как плъзва настрани. – Стори ми се много привлекателна, всъщност красива. Не мислиш ли?

Франсин го изгледа остро, но не каза нищо. Клод хапна от яйцето си и взе страниците за изкуство от „Ню Йорк Таймс“. Майка му пренасочи вниманието си към телефона, като подреждаше програмата си за по-късно през деня. Клод усети, че се е раздразнила и не искаше да я безпокои. Напоследък, когато се обаждаше или я посещаваше, я намираше да плаче, с подуто и зачервено лице, вратът й мокър от рукналите сълзи. Не искаше да я пита защо плаче. Струваше му се, че може и да не хареса причината. В такива моменти баща му винаги отсъстваше. Може би липсата му беше причината за нейното нещастие. В началото бе помислил, че има някаква караница помежду им. Но с течение на времето реши, че не е това.