Елена Делбанко - Сребърният лебед

– Тъй ли говори? – попита Александър и по лицето му се разля усмивка. – Ти не си вече дете, знаеш ли. На твоята възраст аз живеех сам в Ню Йорк и правех любов толкова често, колкото успявах да вкарам някое момиче в леглото си.

– Мисля, че родителите ми не биха одобрили това, ако го знаеха, г-н Фелдмън – усмихна се Клод. – Затова не трябва да го споменаваме пред тях.

– Какво друго казва майка ти по въпроса?

– О, тя категорично смята, че за всеки мъж има правилната жена и аз ще го разбера, когато открия своята. Твърди също, че човек трябва да се пази за тази специална жена, че бракът е нещо свещено и след като веднъж се ожениш, трябва да бъдеш верен.

Александър избухна в гръмък смях. Клод се почувства обиден и объркан.

– Защо се смеете, г-н Фелдмън?

Александър изведнъж спря, обърна се да го погледне и изучавайки лицето му, смени изцяло позицията си.

– Не се смея, защото майка ти не е права, разбира се. А просто защото това е толкова очарователно старомодно.

– А вие какво мислите? – Клод го изгледа изпитателно.

Двамата продължиха да вървят. Над езерото се събираха облаци.

– Мисля, че когато човек е млад и изпълнен с енергия и желания, той трябва да им се наслаждава, да се наслаждава на тялото и на удоволствието, без да жертва прекомерно много от времето си за работа. Че трябва да събере опит и после да се върне към музиката, да занесе целия този опит обратно в музиката. Но тя трябва да е центърът на живота му.

– Тогава защо изобщо да се жени? – попита Клод. – А да не продължи просто да събира опит, както го наричате вие.

– Защото рано или късно ще поискаш да не си сам. Ще поискаш някой да се грижи за теб.

– С музиката човек никога не остава сам, г-н Фелдмън. Вие със сигурност вярвате в това.

– Да, но музиката не вечеря с теб, нито те слуша или пък прави семейство, а това също е важна част от живота.

– Мисля, че няма да се оженя – обяви Клод замислено. – За всички неща, които споменахме, си имам майка ми и баща ми, а и ми допада идеята да запазя свободата си.

– Това чувство ще продължи, докато не срещнеш правилната жена, както казва майка ти, и не поискаш да я задържиш. Тогава ще се ожениш. Но първо се наслади на всички удоволствия на младостта.

Уилям Розен живееше в нов жилищен комплекс в Челси, в задната част на сградата. Студиото му, с изглед на запад, имаше допълнителна звукоизолация, която му позволяваше да свири, без да безпокои съседите си. Той посрещна топло Клод на вратата и му каза, че жена му и децата са излезли навън за следобеда, за да могат двамата да репетират на спокойствие. Розен, един доста търсен пианист, беше дългуч с червеникав перчем и брадичка ала Ван Дайк. Първо си беше изградил репутация като акомпаниращ пианист, а после се бе впуснал в соло кариера. Беше с десет години по-стар от Клод и му правеше услуга. В Ню Йорк името му пълнеше концертна зала с нормална големина и давайки зелена улица на Розел, той му гарантираше специално внимание за дебютния му концерт.

Тъй като досега двамата бяха свирили заедно само два пъти, в Германия, наясно бяха, че имат доста работа, за да подготвят сонатите на Брамс – особено втората. Соната в ми минор, опус 38, бе позната и на двамата, а щяха да свирят и Соната за цигулка № 1 в сол мажор, опус 78, аранжирана за чело и пиано. Но третата пиеса, втората Соната за пиано и виолончело във фа мажор, опус 99, представляваше сериозно музикално предизвикателство. Бяха я обсъждали предната вечер.

В дневната на семейство Розен Клод отвори калъфа на челото си и извади лъка и колофона. Извади и нотните листове, а после и теклера. Сърцето му беше свито от гузната съвест на предателството; сега неговият инструмент му се виждаше обикновен и прозаичен. Сякаш старият му другар – верен и незаменим – е бил наскоро изместен от нещо много по-шикозно, жена домакиня, изместена от красива любовница. Клод довери под сурдинка на домакина си новината за Сребърния лебед. Тъй като се надяваше да свири на него на концерта си, не биваше това да бъде изненада за Розен, когато се качат на сцената. Втората част особено, Adagio affetuoso, предлагаше най-добрата възможност да демонстрира силата на този инструмент.

Домакинът му, виждаше се, беше впечатлен.

– Все чуваме, че ти си най-скъпоценният ученик на Фелдмън. Е, това със сигурност го потвърждава – пианистът го огледа внимателно. – Но защо мина толкова време, докато дойдеш да свириш в Америка?