Крис Картър - Престъпен ум

Кенеди и Тейлър знаеха това. Според Отдела за бихейвиористични науки към ФБР дефиницията за серийно убийство е следната: убийства, извършени в три или повече отделни случая, с период на «охлаждане» между тях. Освен това между убийствата трябва да има общи характеристики, които да предполагат основателна вероятност, че престъпленията са извършени от един и същ човек (или няколко човека).

Кенеди знаеше, че периодът на «охлаждане», особено между първите убийства от серията, почти винаги се дължи на факта, че извършителят преживява силни чувства на вина и/ или угризения веднага след извършването на престъплението.

Това беше лесноразбираемо. Повечето агресивни хора, които накрая стават серийни убийци, се борят с фантазии, подтици, деструктивни импулси и дори пристъпи на ярост дълго време. Това ясно показва, че те знаят, че да убият друго човешко същество, не е правилно. И тогава възниква елементарна психична човешка реакция.

Повечето хора обикновено преживяват някакво ниво на вина, ако направят нещо, което знаят, че не е правилно — да измамят на изпит, да откраднат вестник от пощата на съседа, да изневерят на партньор, да излъжат и така нататък. Това чувство на вина е правопропорционално на степента, в която според тях са неправилни действията им — колкото по-лоши са деянията, толкова по-силно е чувството за вина. А най-лошото деяние е убийството. Поради тази причина мнозина, които убиват за пръв път, изпадат в депресия и преживяват огромно чувство за вина непосредствено след като убият някого. Предвид това, бе логично да се предположи, че Лушън е бил много потиснат и завладян от силно чувство за вина след първото си убийство.

— Добре, съгласен съм, че Лушън сигурно се е борил с различни стадии на вина, след като е убил Сюзън — призна Кенеди, — но пак не разбирам защо, завладян от вина или не, той е дал на родителите ѝ да ядат части от нейното тяло, Робърт.

— Аз съзирам две вероятни причини — отговори Хънтър. — Ти спомена първата преди малко.

Кенеди присви очи.

— И коя е тя?

— Мисълта, че като консумират плътта на жертвите си, те ще останат с тях завинаги. Ще станат част от тях — тихо каза Тейлър. — Същото важи и за онзи, който яде от тях. — Тя даде на Кенеди няколко секунди да анализира думите ѝ.

Директорът схвана бързо.

— Господи! Прехвърляне на трета страна. — Той погледна Хънтър за потвърждение, но без да го дочака, продължи: — Лушън е вярвал, че ако родителите ѝ консумират част от плътта ѝ, Сюзън ще остане с тях завинаги?

— Както каза Лушън — отбеляза Кортни, — Сюзън не е трябвало да бъде жертва. Освен това той е смятал родителите ѝ за мили и добри хора. Затова Робърт сигурно е прав. Лушън може да го е направил, защото се е чувствал виновен, че им е отнел дъщерята.

Кенеди се замисли.

— А втората причина? — попита той.

— Втората причина е свързана с първата — отвърна Хънтър. — Лушън ни каза, че като малък е ходил на лов с баща си, нали?

— Да, спомням си — отговори Кенеди.

— И спомена, че баща му бил голям ловец.

— Да, помня и това.

— Много ловци вярват в нещо, което се предава от поколение на поколение индианци — обясни Робърт.

Кенеди любопитно повдигна вежди.

— Индианците никога не са ловували заради спорта, а изключително само за да си набавят храна, и са вярвали, че трябва да изядат онова, което убият, за да почетат жертвата. Вярвали са, че така духът на жертвата остава жив. Това показвало уважение. Да прахосат плътта би било позор.

Кенеди не знаеше това, но спомените и очите му мигновено се върнаха на досието на Сюзън Ричардс върху бюрото му. Майка ѝ беше второ поколение индианка от племето шошони, което бе обитавало земите, влезли по-късно в територията на щата Невада. Фамилното ѝ име беше Туари, което означаваше «млад орел». Кенеди беше наясно, че Лушън знае това.

Тейлър заинтригувано погледна Робърт.

— Чета много — обясни той, преди тя да попита.

— Мислиш, че поне в своите очи Лушън е изкупвал вината си, макар и само донякъде — каза директорът. — Проявил е състрадание, като е дал на родителите на Сюзън да ядат от плътта ѝ. Опитвал се е да запази жив духа на Сюзън за тях, макар и без знанието им.

— Всеки е заблуден по свой начин — повтори Хънтър неговите думи отпреди малко. — Но както споменах, може да разсъждаваме колкото искаме, обаче единственият, който знае какво става в главата му, е самият Лушън.

— Нека те попитам още нещо в тази връзка — продължи Кенеди. — Защо според теб и той е ял? Лушън каза, че седнал да вечеря с тях в онази нощ.