Крис Картър - Престъпен ум

— Извинявайте, че ви безпокоя. — Уелч работеше в Отдела за бихейвиористичен анализ към ФБР. — Помолихте ме да ви уведомя незабавно, ако попаднем на нещо, което изглежда свързано със случая, в тези тетрадки. — Той кимна към тетрадката, която държеше — обикновена, с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра и шарени кафяво-черни твърди корици.

Всички книги и тетрадки, които бяха иззети от къщата на Лушън в Мърфи, бяха предадени на Отдела за бихейвиористичен анализ. Задачата на работещите там беше да прочетат внимателно съдържанието им.

— Помислих си, че ще искате да видите това. — Уелч разгърна тетрадката и я даде на директора.

Кенеди прегледа набързо няколко страници и после тежко въздъхна.

— Господи!

Въпреки че вентилационната система работеше с пълна мощност, горещината в подземното ниво пет в сградата на Отдела по бихейвиористични науки беше потискаща. Хънтър чувстваше, че на врата му се образуват капки пот и бавно започват да се стичат по гърба му, но думите на Лушън го смразиха и охладиха въздуха като полярен взрив.

— Какво са направили? — попита той. Гласът му прониза тишината, забулила въздуха след последните думи на арестанта.

Лушън отново беше стигнал до задната стена и бе спрял да крачи. Сега стоеше с гръб към Хънтър и Тейлър.

— Да, правилно чу, Робърт. Родителите на Сюзън ядоха от нея… — Той килна шава назад. — Е, не цялата, разбира се, само няколко нарязани на парченца органа.

Кортни почувства, че нещо започва да се върти в кръг в стомаха ѝ.

— Какво? — попита Хънтър. — Те се върнаха в Невада веднага след дипломирането ѝ.

— Да, знам — отвърна Лушън. — Аз им отидох на гости.

— Какво? — изуми се Тейлър.

Лушън се обърна с лице към тях.

— Посетих ги два дни след онази нощ… Занесох им подарък… Пай, който изпекох.

Кръговете в стомаха на Тейлър се превърнаха във влакчета на ужасите.

— Пътуването от Станфорд до Боулдър Сити в Невада не е толкова дълго — обясни Лушън на Тейлър. — Сюзън ни запозна с тях — Робърт и мен — една-две години преди това. Срещнахме се отново след церемонията по дипломирането. Сюзън и аз завършихме с отличие и те много се гордееха с нея. Всеки родител би се гордял.

Беше едва забележима, но Хънтър долови нотка на болка в последните думи на Лушън.

— Те бяха мила двойка — продължи Лушън. — Сюзън беше сладко момиче. Реших, че така е правилно да постъпя.

— Правилно да постъпиш? — Кортни беше толкова стъписана и изкарана от равновесие, че не можа да се сдържи. Трябваше да попита. — Как е възможно това да е правилното нещо, което да направиш?

— Вие сте разследващата в този случай, агент Тейлър. Вие ми кажете. — Гласът на Лушън прозвуча снизходително. — Нека да ви задам един популярен въпрос. Да речем, че това е съвършено различно разследване и че не сте ме задържали. Да предположим, че имате случай, в който сте открили, че неизвестният извършител е дал на семейството да яде от органите на жертвата си. Какво би било заключението ви, агент Тейлър? Интересно ми е да знам.

Гневът и отвращението завладяха Кортни, но тя някак съумя да успокои и овладее гласа си.

— Че си откачен психопат? Че ти се е сторило забавно? Подхранило е илюзията ти, че си Господ?

Лушън скръсти ръце на гърдите си и я погледна заинтригувано. Предизвикателна усмивка заплаши да разтегли устните му.

— Много интересно заключение, агент Тейлър — иронично отбеляза той. — Изказано като от истински професионалист. Знаете ли, винаги съм мислил, че няма нищо по-забавно от това да гледаш как хората се разпалват от чувствата си. Проблемът е, че това отнема обективността. Замъглява преценката. Отваря вратата за океан от грешки. Научих го много отдавна. — Сякаш нямаше абсолютно никаква грижа на света, Лушън надигна ръкава си и отново погледна китката си, все едно имаше часовник. — Всичките тези въпроси ми омръзнаха, пък и предполагам, че вие двамата имаше много работа, нали? Да изравяте кости, да давате обяснения, да разказвате истории. — Той спокойно легна на леглото и сключи пръсти зад главата си. — Предай от мен поздрави на родителите на Сюзън, Робърт. А, между другото, ако се питаш… Да, аз вечерях с тях в онази нощ.

Юмрукът на Хънтър удари боксовата круша толкова силно, че я изпрати, въртейки се, почти един метър назад. Тренираше с една от четирийсет и пет килограмовите кожени торби, окачени на тавана в боксовата зала в сградата на ОБН, почти от един час. Фланелката и шортите му бяха мокри от пот, която се стичаше от челото му като дъждовни капки. Тялото го болеше от тежката тренировка и се чувстваше умствено изтощен. Трябваше му обаче време да помисли, да се опита да подреди обърканите мисли в тавата си и да се разсее, макар и само за няколко минути. В повечето случаи физическите упражнения вършеха работа.