Крис Картър - Престъпен ум

Криейки се зад ъгъла, Тейлър също виждаше добре всичко, само че от срещуположната страна.

— Казах, хвърли оръжието — повтори Тарковски и направи крачка вдясно. — Сложи го на пода, пристъпи напред и коленичи с ръце на тила.

Все още приведена, Кортни безшумно се промъкна по пътеката и се приближи до предната част на магазина. Никой не я беше забелязал. Тя виждаше добре цялата сцена, особено нападателя. Очите му бяха обезумели от смесица от адреналин, тревога и наркотици. Позата му беше скована, но безстрашна, сякаш се бе намирал в това положение и преди и го владееше напълно. Тарковски, от друга страна, изглеждаше нервен.

— Майната ти, ченге — каза младежът и с лявата си ръка смъкна червено-черната кърпа от носа и устата си, като я пусна да увисне хлабаво около врата си, разкривайки лицето си.

Тейлър веднага разбра, че това е лош знак и че е време да действа, преди ситуацията да стане неконтролируема.

Само че закъсня.

Като във филм на голям екран, докато тя се изправяше, действието започна да се развива на забавен каданс. Младежът все още не я беше забелязал и никога нямаше да разбере дали бе усетил присъствието ѝ, преди тя да се покаже, но не даде шанс на полицай Тарковски… нито предупреждение и в бърза последователност натисна три пъти спусъка на беретата.

Първият куршум се заби в дясното рамо на Тарковски, разкъса сухожилия, разтроши кости и се взриви в червена мъгла от кръв. Вторият и третият го улучиха в гърдите, точно над сърцето, и раздробиха лявата и дясната артерия, пулмонарната артерия и вените. Тарковски умря, преди да падне на пода.

Въпреки кървавата баня хлапакът не се паникьоса. Бързо се завъртя на пети към касиера, грабна плика с парите и вдигна пистолета. Тъй като вече беше убил ченге, защо да оставя жив очевидец?

Тейлър видя решителността в обезумелите очи и движенията му. Тя разбра какво ще стане и преди той да превърне кошмара в действителност, изскочи на пътеката и се прицели с беретата.

С периферното си зрение младежът съзря движение вдясно и инстинктивно започна да извива тяло, натискайки спусъка.

Тейлър нямаше време да извика заповед или предупреждение, но знаеше, че това няма да има значение. Хлапакът нямаше да реагира. Щеше да я застреля със същата решителност, с която уби полицая.

Тя натисна спусъка само веднъж.

Куршумът .40 «Смит и Уесън» беше предназначен само да ранява. Тейлър искаше да улучи хлапака в ръката или рамото и да го накара да пусне оръжието, но той се движеше. Куршумът го уцели по-високо и няколко сантиметра по-надясно. Младежът падна по гръб. Парче от гърлото му се размаза на стената зад него. За три минути и половина кръвта му изтече. Линейката стигна до магазина за десет минути.

Той беше само на осемнайсет години.

Тейлър положи усилия изражението ѝ и лицето ѝ да останат спокойни, примигна и прогони спомена от съзнанието си.

— Моля? — изви глава, сякаш не беше чула добре въпроса на Лушън.

— Сигурен съм, че сте участвали в стотици разследвания на ФБР, агент Тейлър — каза Лушън. — Искам да знам дали в някое от тях се е наложило да извадите пистолета си и да убиете някого, макар и при «самоотбрана»?

Тя не искаше да разказва какво се бе случило в онази нощ преди толкова много години, знаеше, че ако отговори искрено, Лушън ще започне да човърка тази рана, докато отново я разкървави. Съсредоточи се върху дишането си, израза в очите и всичко друго, което можеше да я издаде:

— Не.

Лушън наблюдаваше Тейлър, но този път каменното ѝ изражение проработи. Ако нещо я беше издало, той, изглежда, не го забеляза.

— Робърт? — Лушън наклони глава на една страна. — Не ме лъжи.

Хънтър за пореден път имаше чувството, че той знае отговора.

— Да — отвърна той. — За съжаление съм убивал хора, докато съм изпълнявал служебния си дълг.

— Колко?

Не беше необходимо Хънтър да се замисля.

— Застрелял съм шест души.

Лушън се замисли върху думите му.

— И не те ли обзе чувство за неимоверна, безгранична власт? Не се ли почувства като Господ? Нито дори веднъж?

— Не. — Хънтър не се поколеба. — Ако можех да го избегна, щях да го направя.

Двамата си размениха ожесточени погледи, сякаш очите им влязоха в схватка.

— Останките на Сюзън, Лушън — каза Хънтър. — Къде са?

— Добре — съгласи се Лушън, най-после отмести очи от Хънтър и въздъхна дълбоко. — Както споменах, Робърт, къщата, която използвах в Ла Хонда, все още е там. Щом вълшебството в онази нощ премина и престанах да се треса от прилива на адреналин, знаех, че трябва да се отърва от тялото така, че никой да не го намери. Но вече бях мислил по въпроса. Това беше още една причина да избера онова място — беше заобиколено от диви гори. — Той нехайно повдигна рамене. — Не знаех обаче, че ще се случи в онази нощ. Намерението ми не беше такова, когато излязох от общежитието, за да се срещна със Сюзън. Както казах, нещата просто се развиха така. — Отново започна да крачи из килията, сложил ръце зад гърба си. — Копах до края на нощта, чак до сутринта, и накрая изрових гроб, дълбок метър и двайсет, може би метър и петдесет. Бях взел чували и торбички със смляно кафе и няколко шишета с урина от пума.