Крис Картър - Престъпен ум

— Ето — каза Тейлър и даде лаптопа на Хънтър, който бързо написа нещо в полето на търсачката. Картата се уголеми, завъртя се наляво и увеличи тесен черен път между два гористи хълма в южната част на града. Името на пътя беше «Краят на гората».

Дори Хънтър се изненада малко. Очакваше, че някоя от гористите местности или някой парк носи името «Краят на гората», но не и път.

— Ех, ти, невернице — каза той.

— Да ме вземат дяволите — възкликна Тейлър.

Пътят продължаваше около осемстотин метра. От двете му страни нямаше нищо, освен гора, но в края имаше къща — къща в «Края на гората».

Тейлър седна зад волана и пътуването от летището до южната страна на Мърфи им отне по-малко от двайсет и пет минути. По пътя имаше хълмове, поля и гори. Докато се приближаваха към града, подминаха няколко ферми. В дворовете им лениво се движеха коне и добитък. Въздухът бе наситен с характерната миризма на оборски тор, но Хънтър и Тейлър не се оплакаха. Той не можеше да си спомни да е бил на място, където във всички посоки се простират зелени поля и гори. И двамата трябваше да признаят, че пейзажът е поразително красив.

Колата излезе от Крийк Роуд и зави по «Краят на гората». Пътят стана неравен и принуди Тейлър да намали почти до скоростта на охлюв.

— Боже, тук няма абсолютно нищо — възкликна тя, оглеждайки се наоколо. — Забеляза ли, че от два километра не сме видели крайпътна лампа?

Хънтър кимна.

— Радвам се, че все още е светло — отбеляза Тейлър. — Няма съмнение, че Лушън се е криел от нещо или някого. Кой нормален човек би искал да живее тук?

Тя се стараеше да избягва по-големите дупки и грапавини по пътя, но колкото и внимателно да въртеше волана и да караше бавно, пак имаха чувството, че се движат в зона на бойни действия.

— Като минно поле е — добави Тейлър. — Производителите на автомобили трябва да ги карат тук за проверка на окачването.

След още няколко минути пълзене и друсане те най-после стигнаха до къщата на «Края на гората».

Постройката беше едноетажна и приличаше на ранчо, но в много по-малък мащаб. Ниска дървена ограда, която отчаяно се нуждаеше от ремонт и пребоядисване, опасваше предната част на имота. Тревата зад оградата не беше косена от месеци. Повечето бетонни плочи на кривата пътека, водеща към портите на къщата, бяха напукани, а около тях бяха избуяли плевели. На ръждясал стълб вдясно се развяваше старо и осеяно с дупки американско знаме. Виждаше се, че някога къщата е била боядисана в бяло, с бледосини рамки на прозорците и вратите, но цветовете бяха избледнели и боята се лющеше навсякъде. Покривът също се нуждаеше от няколко нови керемиди.

Хънтър и Тейлър слязоха от колата. От запад повя хладен ветрец, донасяйки мириса на влажна пръст. Хънтър вдигна глава и видя, че се приближават два тъмни облака.

— Лушън определено не се е грижел добре за това място — каза Тейлър, затваряйки вратата на колата. — Не е от най-добрите наематели.

Хънтър огледа черния път чак до дървената ограда. Освен техните нямаше други следи от гуми. Къщата нямаше гараж, затова той потърси място, където може да се паркира. В такива пущинаци хората обикновено паркира на едно и също място и на земята остават трайни отпечатъци, дори следи от моторно масло и други остатъци. Не видя нищо. Ако наистина беше живял тук, Лушън Фолтър, изглежда, не бе имал кола.

Хънтър провери пощенската кутия до оградата. Беше празна.

Докато вървяха към къщата, той спря за малко, оставяйки Тейлър да води. Както неведнъж подчертаха хората от ФБР, разследването не беше негово.

Единственото дървено стъпало пред верандата изскърца като предупредителен сигнал под тежестта на Тейлър. Хънтър, който беше точно зад нея, реши да го прескочи и да стъпи право на верандата.

Двамата провериха прозорците от двете страни на вратата. Всички бяха залостени и със спуснати завеси. Тежката врата от дясната страна на къщата, която водеше към задния двор, също беше заключена. Стената над нея беше доста висока, за да разубеди някой, който би си помислил да се прехвърли оттатък.

— Да изпробваме ключовете — предложи Тейлър.

Ключодържателят на Лушън сякаш принадлежеше на строителен контрольор — единична дебела метална халка, отрупана с подобни един на друг ключове, общо седемнайсет.

Тейлър отвори мрежестия параван и изпробва първия ключ, който дори не влезе в ключалката. Вторият, третият, четвъртият и петият се плъзнаха вътре с лекота, но нито един не се превъртя. Тейлър спокойно продължи да ги изпробва.